— Десет бутилки вино, пет бяло и пет червено, двеста къса цигари… наистина трябва да спрете пушенето, мистър Финикс… литър мляко, два хляба, кило и двеста картофи, половинка сирене…
Внезапно и съвсем неочаквано изкашляне го накара да спре насред изречението. Доктор Банън замръзна, стегнал рамене и въртящ подозрително очи наляво-надясно в очакване на неизбежния пристъп. За щастие пристъпът така и не се материализира и след като няколко секунди вдишваше и издишваше много бавно и предпазливо, той въздъхна с облекчение и продължи да чете списъка.
— … шест яйца, два лука, пет консерви пушено филе от скумрия, две консерви праскови в сироп, два кейка „Батенберг“ и пакет бисквити с пълнеж.
— Идеално — казах аз.
На лицето му цъфна широка усмивка. Доктор Банън е един от онези хора, за които едва ли има по-голямо удоволствие в живота от това да съставя дълги списъци на неща и да ги изпълнява правилно пред публика. Изглеждаше горд като дете, току-що получило наградата за декламация в училище.
След като потвърди, че е доставил правилните покупки, доктор Банън ми връчи пенсията, която взема всяка седмица от местната поща, а аз на свой ред му върнах повечето пари за покупките.
— Мисля да си купя яхта — пошегувах се, сочейки мизерния остатък в ръката ми.
Доктор Банън се усмихна неловко, както прави винаги, когато се шегувам, след което отново заби нос в малкия си бележник, сякаш търсеше там убежище от несигурното ми чувство за хумор.
— Така — каза той и запрелиства страниците, докато не намери една празна. — Какво ще искате за другата седмица?
Имайки предвид, че следващата седмица смятах да се самоубия, нямаше особена нужда от допълнителни покупки. Не можех обаче да кажа това на доктор Банън, тъй като бе в състояние да стори нещо дразнещо, например да се обади на социалните или да ми прати местния свещеник да ме разубеждава. Затова направих всичко възможно да се държа нормално и прилежно поръчах същите стоки като току-що получените.
— И само още едно нещо — добавих аз. — Ще искам бутилка хубаво вино. Много хубаво вино. Кларет.
— Ще празнуваме, а? — изхъхри той.
— Може и така да се каже — усмихнах се аз. — Да, точно това е. Празнуване.
— В градчето има един от ония специализирани магазини за вино — каза той. — Ще ви взема, когато слизам следващия път. Имате ли предвид нещо конкретно?
Всъщност имаше много конкретни вина, с които бих искал да се самоубия. Например „Марго“ от 1900 г. Или „Лафит“ от 1920 г. Колко чудесно би било да си седна в купола в нощта на смъртта си с хапче в ръка, с блестящи над мен звезди, и да напусна света с чаша-две „О-Брион“ от 1919 г. или „Льо Пин“ от 1966 г. Мисълта напълни устата ми със слюнка и изпрати приятни тръпки по убийствения ми стар гръбнак.
Шансовете доктор Банън да намери подобни фантастични вина за толкова кратко време обаче не бяха големи дори ако магазинът за вино бе от най-добрите; а даже и да намереше, сигурно не бих могъл да си ги позволя. Затова реших малко да сваля летвата и го помолих да купи какъвто и да било кларет на цена над 30 паунда.
— Ако намерите „Гран Пюи Лакост“ седемдесет и осма или „Троплон Мондо“ осемдесет и втора, още по-добре — казах аз. — Ако ли не, каквото намерите.
— Определено разбирате от вина! — възкликна доктор Банън, докато записваше двете имена в бележника си. — Аз лично пийвам по чашка „Блу Нън“ с две кубчета лед. Макар че българските червени вина са много пивки.
— Малко ми киселеят — споделих аз.
— Всеки с вкуса си, мистър Финикс — каза той. — Е, трябва да бягам. Елси не обича да остава дълго време сама в хирургията. Започва да нервничи.
(Доктор Банън винаги си тръгва точно с тези думи и макар да ги казва от сърце, не съм съвсем сигурен, че са истина. От онова, което ми е разказвал за мисис Банън, тя изобщо не е от хората, които нервничат, и макар че никога не бих го казал, подозирам, че той просто я използва като повод да се махне от мен колкото се може по-скоро.)
— Разбира се, доктор Банън — казах аз и отстъпих назад, докато той се качваше в джипа си и затръшваше вратата. — Ще се видим следващата седмица.
Той запали двигателя.
— Весела Коледа, мистър Финикс!
— Весела и на вас, доктор Банън.
Той ми махна и обърна колата пред замъка с предница надолу към склона. Точно тогава обаче изключи двигателя, пресегна се под седалката до себе си и извади голяма купа, покрита с кърпа. Свали прозореца си и ми я даде.
— Някой ден ще си забравя и главата — запъхтяно рече той. — Елси ме помоли да ви дам това. Не й харесва мисълта, че ще бъдете съвсем сам на Коледа. Казах й, че ще бъдете много добре и просто обичате самотата, но тя настоя. Пудинг със сини сливи.