— О, много ви благодаря, доктор Банън — казах аз, поемайки купата. — Моля, предайте благодарностите ми на мисис Банън. Много мило от нейна страна. Определено ще го изям с удоволствие. Май не съм ял коледен пудинг от… ами от доста години. Благодаря ви, трогнат съм.
— Весели празници! — изхриптя той, отново запали двигателя, включи на скорост и се понесе надолу по склона сред облак прах, като надуваше клаксона. Както винаги, изпитах определено облекчение, че си е тръгнал и ме оставя на лукса на самотата ми. А също и известно униние. Понякога просто се чувствам мъничко сам в самотата.
Отнесох сливовия пудинг в замъка — наистина миришеше превъзходно — след което внесох кашоните един по един и ги наредих на паянтовата маса в кухнята. Вдигах последния, когато изпитах странното чувство, че ме наблюдават. Не знам защо, може би някакво шесто чувство, но имах ясното усещане, че някой наблюдава движенията ми отнякъде. По гръбнака ми полазиха тръпки.
Все още с кашон в ръце, завъртях очи към хълмовете, които се издигаха зад замъка като голям зелен юрган, като търсех нещо необичайно. Изглеждаха си пусти и спокойни както винаги. Накрая реших, че си въобразявам, и тъкмо се обръщах да вляза вътре, когато нещо ме удари по задника.
— Ох! — извиках и рязко се обърнах. — Какво, по дяволите…!
В краката ми лежеше малко кръгло бяло камъче. Определено не беше там преди секунди (познавам терена в радиус от три метра от входа на замъка като опакото на ръката си) и несъмнено именно то ме беше ударило. Наведох се, взех го и озъртайки се над саксиите с папрат, които стигаха на шест метра от входа на замъка, побързах да се прибера, като затръшнах вратата след себе си и заключих.
Някой ме беше атакувал, а нямах ни най-малка представа кой.
Сега отново съм на стената на фоайето и пиша от лявата страна на входа към кухнята. Проклетият камък не ми излиза от ума, нито мисълта, че по някакъв начин е свързан с мистериозното почукване по вратата вчера. Искам тези неща да престанат. В края на краищата, самоубийството предполага свеждането на дразнителите до минимум, а не добавянето на нови.
Слънцето бързо се спуска към западния хоризонт и във фоайето вече е много сумрачно. Включил съм електрическата крушка и съм закрепил на челото си нова свещ, чийто трептящ пламък праща танцуващи сенки като петна по стената пред мен. Бузите ми са покрити със засъхнал слой восък; скърцането на флумастера отеква в празнотата на дома ми. Бавно влизам отново в ритъм след шока от камъка. Работата ме успокоява.
След още два реда ще завия на ъгъла в кухнята и ще започна разказа за убийството на лорд Слагсби. Преди това обаче трябва да кажа нещо, което си мисля вече от два дни. КАТЕГОРИЧНО ОБОЖАВАМ ПРОКЛЕТОТО СИ ПРЕДСМЪРТНО ПИСМО!
8.
Най-дългият период в живота ми без убийство е 24 години — започна през 1945 г. след смъртта на близнаците албиноси и му беше сложен край през 1969 г. с убиването на лорд Слагсби. Тази ера на мир, спокойствие и доброжелателност към всички хора беше толкова дълга и така нехарактерна, че сериозно започнах да се питам дали дните ми на убиец не са изтекли. Сякаш най-сетне па̀рата ми беше свършила.
Разбира се, не се оказа така. И в ретроспекция трябва да кажа, че се радвам (макар че Уолтър, Кийт, Негово Благородие и мисис Бъншоп сигурно не се радват). В края на краищата, ако бях спрял с убийствата през 1945 г., нямаше да ми остане достатъчно материал за всички стени на замъка. Сякаш подсъзнателно съм виждал сметката на хората само за да мога да оставя добро предсмъртно писмо.
Бях очаквал завръщането ми от Германия през април 1945 г. да бъде мъчително бавно. В края на краищата, войната още бушуваше, всичко вреше и кипеше. Благодарение на официално изглеждащия документ на Емили обаче се върнах по-бързо, отколкото бих могъл да се надявам. Просто размахах нещото и всички буквално се втурнаха да ми помагат, така че само три дни след потеглянето от Бремен слязох от транспортния кораб на пристанището на Дувър; отвесните бели скали се извисяваха над мен, ярки и приветстващи на светлината на изгряващото слънце. Войната, поне за мен, беше приключила.
Прекарах шест седмици в удобна, макар и доста оскъдно оборудвана военна болница и бях демобилизиран на 19.06.1954 г., минавайки в началото на опашката благодарение на документа на Емили. В замяна на петте години служба Военното министерство ме награди с един костюм с жилетка (син), две бели ризи, отвратителна кафява вратовръзка, карта за железниците и точно пет паунда, три шилинга и шест пенса в брой. По-важното бе, че въпреки хаоса на военните години все още пазех Снимката и разбира се, Хапчето. Хитлер може и да беше опустошил половината познат свят, но нямаше да му позволя да се докопа до тях!