След уволнението си намерих временна квартира в един доста мърляв пансион в покрайнините на Хейстингс и се заех да решавам бъдещето си. Нямах представа какво да правя. Нямах приятели или роднини, към които да се обърна, нямах особени умения, а парите ми бяха съвсем малко. Емили беше някъде в Германия, а след шест години война Англия беше в развалини. За пореден път в живота си се бях озовал в напълно задънена улица. И за пореден път в живота ми нещо изникна, при това най-неочаквано. Възможност.
Изникна във вестник. В „Таймс“. Седях в мърлявия салон на мърлявия пансион и отпивах слаб мърляв чай, когато видях малка обява в колонката за свободни работни места по домовете.
Търси се прислужник на изтъкнат благородник. Кандидатът ще изпълнява задълженията на камериер, иконом и секретар. Високият морал и честност са задължителни, както и опитът. Трябва да цени Вагнер. Изпращайте препоръките си на:
Слагсби Трипали, Трипали Хол, Нортъмбърленд.
От всички обяви тази определено не беше особено обещаваща. В края на краищата, нямах никакъв опит в посочените области, не бих познал творба на Вагнер дори да ми падне на главата от сто метра височина, а и като сериен убиец едва ли можех да бъда описан като човек с висок морал и честност. Нещо повече, нямах никакви препоръки.
Въпреки това идеята да се отъркам в аристокрацията ми допадна и отговорих веднага. Реших проблема с препоръките, като ги написах сам — от италиански граф, френски барон и американски индустриалец мултимилионер, като всички твърдяха с най-ласкави думи, че съм несъмнено най-добрият прислужник, когото са имали някога, без изключение. Останах доста доволен от творението си и го пуснах по бърза поща още същия следобед. Три дни по-късно получих телеграма: Идвайте веднага тчк Гара Трипали е най-близката тчк Очаквам ви вдругиден тчк Слагсби край.
И това беше. Потеглих на следващата сутрин, като офейках тихомълком от мърлявия пансион и бавно се помъкнах с пътнически влак, обикалящ из гористите пущинаци на Северна Англия. Пътуването се оказа по-дълго от очакваното и едва на по-следващия ден слязох на гара Трипали и изминах трите километра нагоре до Трипали Хол. Когато минах през огромната ръждива желязна порта, попаднах в друг свят, друг живот, друго убийство. Тогава бях на 45 и си бях пуснал мустак. Някаква жена във влака ми каза, че приличам на Ерол Флин.
Трипали Хол, където щях да пребивавам през следващия четвърт век, представляваше впечатляващо имение, разположено насред обширни гори и паркове, със зашеметяващ изглед надолу към далечните покриви на сгушилото се в долината село Трипали, от другата река на буйната разпенена река. Говорете каквото си искате за смъртта на лорд Слагсби, но поне се случи на красиво място.
Самият Трипали Хол представляваше двуетажна сграда от доста неприветлив сиво-кафяв варовик, в двата края на която, под прав ъгъл спрямо основната част, имаше добавени две крила от същия камък. Гледана отгоре, тя би трябвало да прилича на буквата Н, с първоначалната и най-стара част като хоризонталната линия в центъра. Имаше огромна, обкована с желязо главна врата, покрити с мъх цилиндрични кули в края на всяко крило и прозорци, които изглеждаха една идея по-малки за стените, в които са поставени, и създаваха цялостно впечатление за поредица кръстосани очи по предната и страничните части на сградата. От всичко това струеше някаква предизвикателна сънлива инерция, сякаш на дванайсети век тепърва му предстоеше да се процеди през ръждивия портал.
„В какво се забърках, по дяволите? — помислих си аз, докато стоях пред централния вход. — Все едно съм попаднал в някакъв проклет мавзолей.“
И без да обръщам внимание на опасенията си, дръпнах верижката на звънеца и зачаках, докато звънът отекваше из далечните недра на сградата.
Минаха около пет минути, преди да чуя приближаващи стъпки; междувременно бях звъннал още два пъти и бях обходил сградата. Накрая се чу щракане на резета и бавното скърцане на вратата, която се отвори навътре, разкривайки свирепа на вид сивокоса дама с тесни очи, вълнени чорапи и тънък като косъм белег на устната.
— Предполагам, че сте тук за пащърнака! — изсъска тя.
— Моля?