— Пащърнакът.
— Какво за пащърнака?
— Не ми се правете на идиот! Много добре знаете какво за пащърнака. Беше увехнал и кисел!
— О.
— Купонна система или не, пащърнакът трябва да е свеж и сладък и ако не можете да осигурявате такъв, ще си намерим друг доставчик. Какво имате да ми кажете, а!
— Боя се, че много малко. Само това, че съм новият иконом. — Протегнах ръка.
— Нов иконом ли? — подозрително попита тя, без да обръща внимание на ръката ми и като ме оглеждаше от глава до пети.
— Точно така. Рафаел Финикс. Лорд Слагсби ми изпрати телеграма.
Жената не отговори, а продължи да се взира в мен и тесните й очи станаха още по-тесни, така че чертите й заприличаха смътно на ориенталски в сянката на входа.
— Очаквахме ви вчера — най-сетне каза тя.
Извиних се и обясних, че пътуването ми е било доста трудно.
— Спечелихме войната — пошегувах се аз, — но все още не можем да накараме проклетите влакове да се движат по разписание.
Тя ме изгледа с огромно отвращение — тънкият белег на горната й устна сякаш затуптя като някакъв мъничък светещ червей — и накрая отстъпи, за да ми направи път да вляза.
— И си изтрийте обувките — излая.
— Да, мадам.
— Бъдете така добър да си задържите обръщението!
— Извинете. Мога ли да попитам за името ви?
— Не можете. Ако Негово Благородие пожелае да ви го каже, да го направи. Лично аз нямам желание да обсъждам темата с непознати. Той е в кабинета си. Последвайте ме.
Тя ме поведе през просторното високо преддверие и по тесен коридор, в чийто край се мъдреха големи рицарски доспехи. От двете ми страни имаше затворени врати, а по стените висяха картини, макар че в сумрака не успях да различа какво изобразяват. Едната приличаше на лов на лисици, а друга като че ли показваше жена, на която й отсичат главата.
— Каква смайваща къща! — заявих аз.
— На двеста и петдесет години — рязко каза водачката ми. — Двеста и петдесет, и без нито една прашинка в нея. Негово Благородие държи на стандартите! — Изрече последната дума доста натъртено, сякаш се отнасяше за концепция, която може и да ми е непозната.
— Значи мога…
— В Трипали живеем затворено — продължи тя, прекъсвайки ме насред изречението. — Не обичаме външни хора. Те донасят… идеи.
И с тези думи тя продължи напред към доспехите, а аз я последвах. Завихме надясно, после наляво, после отново надясно, качихме се по някакви стълби, завихме на ъгъл, слязохме по други стълби, продължихме по коридор, после отново завивахме надясно и наляво, преодоляхме още стълби, ъгли и коридори, докато най-сетне, след като бяхме вървели сякаш часове, а не някакви си минути, се озовахме в къс, ярко осветен коридор с прозорци от едната страна и голяма дъбова врата в края. Зад вратата се чуваше музика — силна музика; забелязах от изгледа през прозорците, че се намираме в задния край на лявото крило на сградата.
— Изчакайте тук! — нареди водачката ми с белега на устната и ме остави да чакам с багажа си, докато тя продължи напред и почука енергично. Чу се приглушено „Влез!“, последвано от взрив на оперен вой, когато тя отвори дъбовата врата и влезе в стаята.
— Той е тук! — обяви онази с белега на устната.
— Кой? — попита рязък глас.
— Той — обяви тя. — Финикс.
— Финикс ли? Финикс? Какви ги говориш, жено?
— Финикс, Ваше Благородие. Новият иконом.
— Иконом! Мисля, че му казах да бъде тук вчера.
— Точно така. Определено вчера.
— Тогава какво търси тук днес?
— Той може да отговори на въпроса ви по-добре от мен, сигурна съм. Много е приказлив.
— Приказлив, значи! Е, да се надяваме, че ще даде правилния отговор, иначе ще го изхвърлим, преди да сме го наели. Живо, живо, доведи го. Хайде, хайде! Къде е той?
Жената ми направи знак да вляза в стаята, изгледа ме с убийствено отвращение и излезе, като затвори вратата след себе си. Музиката — Вагнер, както открих по-късно, макар че тогава не знаех — наистина беше ужасно силна. Започнах да се питам дали да не нося тапи за уши.
Лорд Руфъс Сейнт Джон Арнолд Джеймс Невил Малдън Слагсби, двайсет и трети барон Трипали, чийто глас бях чул от коридора, много приличаше на Адолф Хитлер, сякаш беше възможно да приличаш на него, без да бъдеш Адолф Хитлер. Разположен зад обширно бюро, върху което бяха подредени със зашеметяваща симетрия различни книги, книжа, канцеларски принадлежности и огромен грамофон в ъгъла с манивела и говорител като гигантска раковина, той беше, доколкото можех да преценя, в края на петдесетте, дребен или среден на ръст, с тъмна коса, сресана на път и спускаща се по лявата страна на челото му. Под очите си имаше големи торбички, тевтонска вратовръзка на гърдите и грижливо подстриган мустак над горната устна. Приликата му с покойния фюрер беше толкова поразителна, така зашеметяваща, че за момент наистина се зачудих дали Хитлер не е успял някак да се измъкне от бункера си в Берлин и да офейка тук, за да започне нов живот в Северна Англия. Честно казано, едва се сдържах да не тракна с токове и да не му отдам чест като нацист. Както щях да разбера по-късно, Негово Благородие едва ли щеше да остане недоволен от подобен жест.