— Закъсня! — рязко каза той, като се взираше в мен през бюрото си. — Закъсня!
— Много съжалявам, сър…
— Никакво „сър“! Ваше Благородие! Не сме в Америка, нали така!
За момент не бях сигурен какво иска да каже, докато не си спомних, че сред фалшивите препоръки бях включил и една от американския мултимилионер и индустриалец Юлисис Дж. Бъмбълбърг.
— Ужасни хора са американците — продължи той, като се чумереше и гримасничеше, сякаш беше опитал нещо гадно. — Колкото по-бързо приключи войната и се върнат в страната си, толкова по-добре.
— Да, Ваше Благородие — измънках аз.
— Запозна ли се с Кроун11?
— Кроун ли?
— Кроун, глупако! Домоуправителката.
— А, да, сър… Ваше Благородие. Мисис Кроун. Очарователна дама.
— Не мисис Кроун. Само Кроун. Тук е вече от трийсет години. Тя знае етикета.
От досегашните си впечатления от нея заключих, че определено знае как да се оправя на това място.
— Какво е това закъснение — продължи Негово Благородие, като издаде напред долната си челюст. — Очаквах те вчера: Няма да търпя закъснения. Това е небрежност! Небрежност!
— Мога само да се извиня. Заради влаковете, нали разбирате. Все ги отменят.
— Отменят! Отменят, казваш. Какво става с тази страна? Разпада се, ето какво. Мусолини. Той трябва да управлява. При Мусолини няма отменени влакове. А ние кого си имаме? Проклетият Клемънт Атли и жалката му бригада. Бог да се смили над душите ни!
Той стовари юмрук по бюрото, от който цялата стая сякаш потръпна и иглата на грамофона подскочи, след което започна продължителна тирада за низостта на сегашното правителство, като яростните му протести се съпровождаха с още блъскане по бюрото и още „Бог да се смили над душите ни!“. Накрая се поукроти достатъчно, за да насочи вниманието си към малката купчина книжа от лявата си страна. Забелязах, че това бяха фалшивите препоръки, които му бях пратил от Дувър.
— Така — измърмори той. — Изобщо не съм впечатлен от тези препоръки. Препоръката от чужденец не е никаква препоръка. А когато въпросният чужденец е — и тук той смачка създадените с тежък труд фалшификати и ги пусна един по един в кошчето, — италианец, жабар или янки, препоръката се превръща точно в противоположното на препоръка. Превръща се в предупреждение. Онези хора нямат стандарти. Нямат стандарти, разбра ли! Ако не беше толкова трудно да се намери персонал напоследък, нямаше да припариш и на сто километра от Трипали. И на сто километра! Да мърсуваш на чужда земя!
Не можех да му кажа, че всъщност не съм правил подобни неща и че документите, които току-що бе смачкал и запратил в кошчето, са изфабрикувани. Затова се задоволих да измънкам извинения за грешките в миналото и си замълчах.
— Да, така — промърмори той. — С извиненията добре, но сега си в Трипали, а в Трипали очакваме стандарти. Знаеш ли колко стара е тази къща?
— На двеста и петдесет години, Ваше Благородие.
— Двеста и петдесет години! А знаеш ли откога Слагсби са в Англия? От повече от две хиляди години. Пиша монография по темата. „Слагсби — изконно английско наследство“. Две хиляди години, разбра ли! А това изисква високи стандарти.
— Ще направя всичко по силите си да спазвам тези стандарти, Ваше Благородие.
— Е, да се надяваме, че силите ти ще са достатъчно! — изръмжа той. — А сега да се върнем на прозаичните неща. Тук в Трипали всичко е подчинено на строгия ред. Кроун се занимава с готвенето, чистенето, миенето и поръчването на провизии. Това са нейни задачи и няма да се месиш в тях, ясно?
— Да, Ваше Благородие.
— Градините пък са запазена територия на стария Лъми. Няма да докосваш нищо там без неговото позволение, особено лилиите. Лъми много се грижи за лилиите си.
— Да, Ваше Благородие.
— Ще бъдеш мой камериер и прислужник, с всички задължения, произтичащи от това. Освен това ще бъдеш на разположение в кабинета от девет до дванайсет сутринта и от два до шест следобед, за да ми помагаш в написването на монографията ми.