— Да, Ваше Благородие.
— Очаквам абсолютна прямота, честност и точност през цялото време. Най-малкото провинение, и ще бъдеш незабавно освободен, както и ако бъдеш хванат да употребяваш цигари или алкохол в радиус петнайсет километра от имението. Две хиляди години история изискват високи стандарти и очаквам те да бъдат спазвани.
Кимнах сериозно.
— Заплатата ти е двайсет шилинга седмично, което е изключително висока сума по мое мнение, но нищо не може да се направи при тия проклети изнежени болшевики на власт. Освен това ще ти бъде осигурена храна и квартира. Последната неделя на всеки месец ще ти бъде свободен ден, макар че следва да посоча, че досега никой прислужник в Трипали не е смятал за редно да се възползва от въпросната привилегия.
— Традиция, която със сигурност ще продължа, Ваше Благородие.
— Много добре. Много добре. Може пък да не се окажеш чак толкова зле. Ще видим. Смотърс беше в семейството шейсет и три години и през цялото време се представяше абсолютно задоволително, дори след като ампутираха крака му. Ще трябва да се сравняваш с него, Финикс.
— Няма да ви разочаровам, Ваше Благородие.
— Надявам се. И за бога, обръсни този миши мустак. Приличаш на някакво проклето американско конте. Кроун ще ти покаже стаята и ще ти осигури подходящо облекло.
Той бръкна под бюрото си и извади голям гумен маркуч, завършващ с къса месингова фуния. Приличаше на маркучите, по които капитаните на трансатлантическите параходи даваха заповеди в машинното отделение, и явно изпълняваше същата роля и тук — след като духна енергично във фунията и явно привлече вниманието на домашната помощница, лорд Слагсби започна да дава инструкции относно стаята и облеклото ми.
— И когато приключиш с всичко това, ела да го вземеш и да го разведеш, за да научи кое какво е. Ще те чака в коридора.
От маркуча се чу някакво далечно мърморене, което сякаш идваше изпод земята.
— Бива си я Кроун — каза лорд Слагсби, докато пъхаше фунията обратно под бюрото. — Човек на място. Познава етикета. А сега задръж грамофона, за да сменя плочата. Малко Götterdämmerung12, мисля. Великолепен е този Вагнер. Единственото хубаво нещо, появило се от Германия. Понякога се чудя дали изобщо е германец. Има твърде много характер за проклет хун, ако питаш мен!
Той отмести стола си назад от бюрото и ме загледа с очакване. Едва тогава забелязах, че седи в инвалиден стол.
С изключение на всеки втори петък (за това по-нататък), всички дни в Трипали Хол бяха абсолютно еднакви. Днес беше точно копие на вчера, а утре — дословно повторение на днес. Нищо не се случваше; нямаше неочаквани изненади; установеният ред никога не се отклоняваше. Една и съща поредица от събития просто се повтаряше отново и отново през всичките 24 години, които прекарах там. Разбира се, някои детайли от фона се променяха — днес можеше да вали, докато вчера бе сухо; утре можеше да има печено агне за вечеря, докато днес поднесоха печена яребица — но в същността си мястото си оставаше неизменно. И сигурно е било такова, откакто Слагсби живееха тук, а може би и от много преди това. В Трипали времето течеше в кръг, започваше от една точка и се завръщаше пак там 24 часа по-късно.
Всяка сутрин ставах в 5:15 в стаята си в източното крило на замъка. Помещението беше мрачно, обзаведено само с най-насъщните мебели и без абсолютно никаква украса, ако не броим гумения маркуч за съобщения, който излизаше като някаква голяма гъсеница от стената при леглото ми.
След като се събудех, оставах да лежа няколко минути загледан в тавана; после ставах, измивах се и обличах униформата си, мъчително неудобна и не по мярка измишльотина от сатен с овехтели златни завъртулки отпред. В задния джоб на униформата пъхах Снимката, а в предния Хапчето, увито в малка копринена кърпичка. Сресвах се, оправях си леглото и точно в шест слизах в кухнята, където Кроун шеташе и приготвяше храната за деня.
— Добро утро, Кроун — дружелюбно поздравявах аз. — Спала си добре, надявам се?
— Не е твоя работа как спя — озъбваше ми се тя и белегът на устната й затуптяваше гневно. — Сядай и си яж закуската.
С тези думи тя трясваше чиния мазен бекон и пържени филийки пред мен и продължаваше да си върши задълженията. Изяждах храната си мълчаливо, като поглеждах през прозореца прегърбената фигура на стария Лъми, който в този час плевеше градината с билките, а в 6:30 сядах до камината да излъскам обувките на лорд Слагсби. Това занимание продължаваше до 6:50, когато с обувки под едната мишница, вестника („Таймс“) под другата и голям поднос със закуска в ръце потеглях към покоите на Негово Благородие в западното крило на сградата, пристигайки там точно в 7:00.