— Добро утро, Ваше Благородие — казвах аз, като почуквах и отварях вратата. — Надявам се, че сте прекарали добра нощ.
— Не, Финикс — отвръщаше той всяка сутрин. — Отвратително бурно време. Какви ужасни пориви на вятъра само! Три резенчета бекон, надявам се!
Помагах му да се надигне в леглото, оправях възглавниците и полагах подноса в скута му, след което го оставях да си яде бекона и да прелиства вестника („Проклетите парвенюшки чернилки пак правят бели на субконтинента!“), докато му пълнех ваната. След това стоях безмълвно в ъгъла до 7:45, когато вземах подноса, който по-късно беше отнасян от Кроун, и отнасях Негово Благородие в банята за сутрешния тоалет.
— Господи, Финикс, пак са ми излезли пъпки!
— Много съжалявам да го чуя, Ваше Благородие. — Може би малко магнезиево мляко?
— Глупости. Свеж въздух, ето какво ми трябва. Отвори прозорците.
— Вали, Ваше Благородие.
— За бога, човече, не сме в някакъв проклет училищен пансион. Малко дъжд не е навредил никому. Отваряй! Отваряй!
От банята отнасях работодателя си в съблекалнята, където го обличах, бръснех и сресвах, а после го настанявах в стола му и точно в 8:15 го подкарвах към кабинета (с изключение на всеки втори петък, когато, както май вече споменах, се случваше нещо съвсем различно).
Когато казвам, че Негово Благородие бе прикован към инвалиден стол, не съм много точен, защото той всъщност бе прикован към седем стола (макар и не в едно и също време, разбира се). Седемте стола — големи, скърцащи и махагонови, с плетени седалки, големи трополящи колела и вградени нощни гърнета — бяха разположени на различни места из къщата в нещо като съобщителна система, така че вместо да ми се налага да свалям лорд Слагсби по стълбите и после да се връщам обратно за стола, долу вече ме чакаше друг. По този начин Трипали Хол, който с безкрайните си завои, коридори и стълби несъмнено беше най-близкото подобие на лабиринт, в което съм живял, се обикаляше изненадващо лесно. Вярно, имаше няколко неприятни за завиване ъгли и две изключително дълги и стръмни стълбища, по които трябваше да се мъкна, гушнал лорд Слагсби като някакво бебе (нямам никаква представа как се е справял старият еднокрак Смотърс с тази задача), но като цяло всичко работеше доста добре.
— Наполеон — обясни работодателят ми. — Той е измислил цялата тази система за комуникация на бойното поле. Може да е бил жабар, но Бог ми е свидетел, че е знаел как да организира нещата. Не като Атли. Той е същинско ходещо бедствие.
Нужни бяха петнайсет минути и три стола за изминаване на разстоянието между спалнята на Негово Благородие и кабинета му, където пристигахме в 8:30 (нужни бяха два стола, за да стигне от кабинета до библиотеката; два от библиотеката до трапезарията; четири от трапезарията до спалнята и пет от спалнята до главния вход). Щом пристигнехме, аз го настанявах зад бюрото, навивах грамофона („По дяволите, Финикс, да чуем «Полетът на валкириите»! Да почнем деня с гръм, а!“) и се връщах в кухнята да му донеса чаша чай и пощата, които бяха съответно изпивани и преглеждани до 9:00, след което започвахме работа върху монографията „Слагсби — изконно английско наследство“.
Ако можеше да се вярва на лорд Слагсби, в което не съм напълно убеден, родът му е бил замесен във всяко по-важно събитие, случило се в Британия от последната ледена епоха насам.
— Ние не сме просто англичани — осведомяваше ме той. — Ние сме англичаните. Разбираш ли какво имам предвид, Финикс? Ние сме толкова част от пейзажа, колкото и река Темза. Кръвта ни е чиста. Без нито една жабарска или швабска капка, за бога. Неопетнени сме. Дори кралските особи не могат да се похвалят с подобно нещо!
Според монографията на Негово Благородие Слагсби са си били тук от самото начало. Имало ги е при построяването на Стоунхендж, като най-вероятно са били негови архитекти, имало ги е при пристигането на римляните, като са устроили на „онзи мръсен италианец Цезар адски добра криеница“ при първото му пристигане от Галия. Щитоносецът на крал Алфред бил Слагсби, а друг Слагсби, Гънтуайн по име, стоял до крал Харолд, когато последният бил улучен от норманска стрела в окото по време на битката при Хейстингс. Имало Слагсби с Томас Бекет при убийството му в Кентърбърийската катедрала; друг — с крал Ричард по време на Третия кръстоносен поход; трети — с Робин Худ в Шеруудската гора; и най-малко трима Слагсби са седели с крал Артур на легендарната му Кръгла маса. Имало Слагсби в битките при Креси и Ажанкур; при Банокбърн и Кълодън; при Трафалгар и Ватерло; при Инкерман и Сома; Слагсби участвали във всяко по-голямо военно начинание на англичаните, било то у дома или в чужбина. Един Слагсби бил любовник на кралица Елизабет I („Адски фина кобилка!“), друг помагал на Рен при строителството на катедралата „Сейнт Пол“; имало убедителни доказателства, че Уилям Шекспир бил всъщност Слагсби. Далечен полубратовчед на Слагсби на име Алфонсо бил на борда на „Санта Мария“, когато Колумб открил Америка. Като се изключи Бог, според Негово Благородие във вселената сигурно нямаше друга сила, която да е повлияла на човечеството повече от фамилията Слагсби.