Все пак не беше толкова зле. Радвах се на несравнима колекция от вина в избата и всъщност доста ми харесваше да работя върху монографията на Негово Благородие, от която черпех същото усещане за задоволство, каквото вероятно получава разказвач от някоя особено дълга и интересна приключенска история. Ако искате вярвайте, имаше дори малко секс, макар и само от време на време, в парника на стария Лъми, с едрогърдата мисис Шайн, съпругата на местния пекар.
Така че не беше толкова зле. В много отношения. И ако за страничния наблюдател 24 години могат да изглеждат дълъг период, за нас вътре те изминаха за миг. Точно това става, когато всеки ден е еднакъв с всеки друг. Губиш всякакво чувство за време. Работата за лорд Слагсби (винаги една и съща рутина, винаги едни и същи задачи) беше като вид трансцендентална медитация. Изпаднах в нещо като кома, от която се събудих чак през февруари 1969 г., когато Емили ми каза колко време съм прекарал там, а аз не можех да й повярвам. Чувствах се като Рип ван Уинкъл. И косата ми бе напълно побеляла.
Вече три пъти споменах, че всеки втори петък в Трипали се случваше нещо любопитно и вече е време да обясня какво е то. Да разкрия ужасната тайна на господаря си. Скелетът в гардероба. Разбирате ли, лорд Слагсби беше пристрастен към сметанови сладкиши.
Нямам представа защо това беше повод за такъв срам за него. В края на краищата, предразположението към сметанови сладкиши едва ли може да се нарече престъпление. Не е държавна измяна, педерастия или кръвосмешение — неща, които обикновено внасят смут у аристократите. Поради някаква причина обаче Негово Благородие се срамуваше от страстта си, сякаш тя по някакъв начин предаваше всичко, което смята за най-скъпо на този свят.
В интерес на истината, той се бореше мъжки да овладее зависимостта си. Не ядеше всеки ден сметанови сладкиши. Успяваше да издържи цели две седмици между две пиршества, като през това време ставаше все по-раздразнителен и докачлив и пускаше Вагнер все по-силно, а всеки втори четвъртък вечер, когато го слагах да си легне, той плачеше сърцераздирателно:
— Мътните да го вземат, Финикс, ужасно е силно. Вече не издържам. Ако не изям един еклер, ще полудея. Утре ще слезем в селото. И нито дума на Кроун или Лъми, разбра ли? Не искам името Слагсби да бъде опетнено, защото волята ми нищо не струва.
— Наистина сте много суров към себе си, Ваше Благородие.
— Трябва да бъда бичуван! Бичуван по улиците. И после изгорен!
И така на сутринта на всеки втори петък, веднага след закуска, докато Кроун напускаше имението, за да гостува на сестра си, а Лъми се занимаваше с розите зад сградата, откарвах лорд Слагсби по маршрута с петте стола от спалнята му до входната врата и оттам надолу по стълбите.
— За бога, Финикс, рисковано е! — мърмореше Негово Благородие. — Вървим по адски тънък лед, да знаеш. Достатъчно е само един човек да ни види и с тайната е свършено. Ще бъда съсипан! Съсипан!
— Не е чак толкова зле, колкото си мислите, Ваше Благородие.
— Не било зле! По-лошо е даже! А сега се размърдай. И следващия път смажи проклетите колела, за бога. Скърцат така, че могат да събудят и мъртвите!
Най-простият начин да изминем петте километра от Трипали Хол до селото долу беше да следваме алеята до портала, да завием надясно и да продължим по тесния път, който се изкачваше от долината. Да го направим обаче означаваше да рискуваме да се натъкнем на някого, а тъй като Негово Благородие беше категоричен, че не иска да бъде виждан по време на експедициите си, бяхме принудени да изберем доста по-заобиколен път. Прекосявахме предната поляна (тежкият махагонов стол оставяше дълбоки бразди в грижливо подстриганата трева на стария Лъми) и продължавахме по тясната пътека, която се виеше през имението като тънка змия, за да излезе на пътя за селото точно там, където започваше последното стръмно спускане към реката.
Лорд Слагсби отказваше да продължи по-нататък („Не мога да рискувам да ме видят! — зъбеше се той. — Не мога да рискувам да се посрамя!“), така че го оставях зад една голяма зеленика и продължавах сам.
— Връщай се час по-скоро — изсъскваше той, като се взираше развълнувано през листата. — И не забравяй рогчетата с ягодово сладко. Господи, прималява ми само като си помисля за тях!
Прилежно се спусках по стръмния склон до реката, минавах по стария каменен мост и се изкачвах през селото до пекарната „Шайн“ в другия край на главната улица.