— Не — казах аз, изненадвайки себе си не по-малко от него.
— Какво! — извика той, като се наведе напред в стола и сложи ръка на ухото си. — Какво каза?
— Няма да получите сладкишите, Ваше Благородие — повторих аз, този път по-силно.
— Няма да ги получа! Защо няма да ги получа?
— Защото не искам да ви ги давам.
— Какви ги говориш, мръсен бунтарски мерзавец! Дай ми ги веднага, казах! Искам си сладките.
Не отговорих, а само отстъпих още крачка назад. След 24 години безпрекословно подчинение изпитах доста голяма наслада да го дразня по този начин.
— Финикс, какво ти става, за бога? Да не си си изгубил ума? Смотърс никога не си е губил ума, само крака си. А сега ми дай сладките или ще те шибам с брезова пръчка до полусмърт!
Той хвана колелата на стола си и подкара към мен. След половин метър обаче колелата затънаха в меката земя и столът спря.
— Проклятие! — озъби се лордът и немощно заблъска облегалката с юмрук. — Проклятие!
Останах на мястото си, държах здраво кутията и го гледах как се люлее напред-назад, а лицето му почервенява все повече. Мина ми мисълта, че прилича на някаква голяма кукла на пружина.
— Искаш да ми докараш удар, Финикс! — изрева той. — Това си наумил, а? Винаги съм знаел, че си проклета чифутска кокона. Помогни ми, по дяволите! Помогни ми!
Останах на мястото си още малко, след което оставих кутията със сладкишите, отидох до стола, хванах дръжките, напънах и го бутнах напред към пътя. Там го обърнах под прав ъгъл с лице надолу по склона и сложих спирачката.
— Така е по-добре — изпуфтя той. — Най-сетне дойде на себе си. А сега ми дай сладките и да тръгваме. Държеше се като някакъв проклет италианец!
Взех сладкишите, минах пред стола и задържах кутията на сантиметри от протегнатата му ръка.
— Хайде стига вече! Дай ми ги!
Той се наведе напред в стола с разперени пръсти, отчаяно впил поглед в картонената кутия.
— Господи, ако не хапна нещо сметаново, ще умра. Дай ми проклетите сладки, казах!
— Наистина ли ги искате? — попитах аз.
— Много добре знаеш, че ги искам, мръсен обратен болшевишки негодник. Казвам ти още веднъж — дай ми сладките или никога повече няма да си намериш работа в тази страна!
— Щом Негово Благородие желае сметанови сладкиши — усмихнах се аз, — тогава Негово Благородие ще получи сметанови сладкиши.
След което, доста развеселен от играта си, бавно развързах лентата на кутията и вдигнах капака. Вътре беше подредена колекция от еклери, сметанови пасти, рогчета с ягодово сладко, понички, целувки и сладки с яйчен крем, от която устата се пълнеше със слюнка.
— Господи, надушвам ги! — изскимтя лорд Слагсби. — Надушвам сметаната!
Взех най-голямото ягодово рогче, което успях да намеря (както се предполага от името, то представляваше фунийка във формата на рог, пълно с ягодово сладко и сметана), наведох се напред и го завинтих на носа на Негово Благородие. Наистина го завинтих, като натисках колкото се може по-силно и въртях наляво-надясно, притисках го в съсухрените му стари бузи, така че то си остана на мястото и след като махнах ръката си, като стърчеше насред лицето му като някаква голяма ракета. Дебели струи сметана потекоха и закапаха по палтото му.
За момент работодателят ми изгуби дар слово — не помня друг подобен случай — след което започна да се люлее напред-назад в стола и да блъска с юмруци по облегалките. Когато цялото това мятане не успя да махне оскърбително стърчащото рогче, той изкрещя:
— Ще те нашибам с камшик, мръсен малък педал…
Не продължи нататък, защото аз взех една особено екстравагантна целувка и я наврях здравата в устата му като коркова тапа в гърлото на бутилка.
— Ъррх! — задави се той и от края на устните му се разхвърча сметана. — Ъррх!
Погледах го как се дави и плюе, след което обърнах кутията на главата му (от двете му страни се лепна по един еклер като чифт големи обеци), минах зад него, вдигнах спирачката и засилих стола надолу по склона. Той набираше скорост въпреки трескавите усилия на Негово Благородие да задейства отново спирачките и когато стигна гърбавия мост долу, сигурно се движеше най-малко със седемдесет и пет километра в час. Само по себе си това не беше достатъчно да го убие. Достатъчен се оказа тракторът, който идваше от другата страна на реката и в който лорд Слагсби и столът му се забиха с противно тупване точно насред моста. Негово Благородие изчезна с главата напред в радиатора на трактора, сякаш беше попаднал в пастта на някакъв звяр. Гледах няколко секунди как трактористът се втурна пред пушещата си машина и задърпа напразно безжизнените крака на Негово Благородие, след което се дръпнах от пътя и клекнах зад зелениката, за да помисля какво да правя от тук нататък.