Дори с тръбите обаче — големите, малките, пластмасовите, медните и т.н. — успях да завърша кухнята за рекордно време. Влязох в нея към седем часа снощи и излязох към осем тази сутрин — най-доброто ми постижение дотук. Миналото ми сякаш върви все по-бързо и по-бързо, лети из замъка като някакъв влак беглец. Ако наистина се мобилизирам, сигурно ще успея да запълня едно помещение за по-малко от десет часа.
Но достатъчно по този въпрос. В момента е около девет и коледната утрин е ясна и свежа като мечта. Чувствам се свеж, радостен и пълен с енергия и след почти четири дни и нощи здраво писане съм решил да си взема почивен ден. Убеден съм, че ще завърша предсмъртното си писмо в определеното за целта време, и затова смятам да се поглезя с малко вино, цигари и сливовия пудинг на мисис Банън — ще се кача горе в купола, ще се разположа в червения си плетен стол и ще прахосам часовете в напиване и зяпане на неподвижното зелено море. Не мога да измисля по-добър начин да прекарам Коледа. Освен може би с Емили. Емили обаче я няма, така че май ще ми се наложи да се задоволя с пудинга.
Весела Коледа на всички!
Спуснал съм се само на няколко сантиметра по стената, но е десет часа по-късно. По-късно от възклицателния знак горе. Седем вечерта е и съм малко вбесен. Изпих четири бутилки вино, две червено и две бяло, и почеркът ми е драстично разкривен. Лично аз стоварвам вината върху стъпалата към мазето. Много са неравни. Изкарват ме от равновесие.
Бях прекарал отличен ден. Много напоителен, много спокоен, много отпускащ. Идеалната стотна Коледа.
— Весела Коледа, Рафаел! — казвах на самия себе си.
— О, благодаря — отговарях си сам. — Весела Коледа и на теб!
Както бях замислил, качих се на покрива с пудинга, напитките и цигарите. Въпреки свежия въздух не беше непоносимо студено и щом пристигнах, отворих купола максимално — заоблените му плочи се плъзнаха със скърцане назад като бузите на дебел ухилен човек. После седнах в стария си плетен стол и си налях голяма чаша вино.
— До дъно! — вдигнах наздравица аз. — До последната капка.
Сливовият пудинг на мисис Банън ухаеше възхитително — плътен плодов аромат, примесен с едва доловимия парфюм на бренди — и след като пресуших още две чаши вино и изпуших цигара-две, махнах муселиновата кърпа и забих жадно пръсти в лепкавия мек десерт — няма смисъл да се безпокоиш за маниерите си, щом само след седмица ще се самоубиеш! Загребах огромно парче и го напъхах в устата си, сумтейки от удоволствие. Вкусът направо ме просълзи.
— Господи, чудесен е — измънках с пълна уста, пръскайки трохи по пижамата си. — Направо превъзходен. Никога не съм опитвал нещо толкова вкусно. Господи!
Загребах нова шепа, после още една и още една, тъпчех сладкиша в устата си, докато след двайсетина минути купата не остана съвсем празна. Облизах пръстите си като котарак, оригнах се и запалих цигара.
— За мисис Банън! — вдигнах наздравица аз с поредната чаша червено. — Кралица сред докторските съпруги!
С надут от пудинга корем, сякаш съм забременял, аз се настаних удобно на стола, вдигнах крака на задвижващия механизъм на купола и се загледах доволно към морето.
Точно на изток от замъка има малка група острови като смътни петънца по безпогрешно правата линия на хоризонта и често се забавлявах да откривам форми в неясните им очертания по същия начин, по който някои търсят форми в пухестите бели облаци. Един остров например винаги ми е приличал на подаващо се от водата чело с подобно на зелка ухо от едната страна, докато друг беше кораб, гледан в профил, с остър нос и смачкан комин в средата. Днес за първи път забелязах, че най-големият остров, отляво на веригата, страшно много прилича на подлога. От онези картонените, за еднократна употреба, които могат да се видят в старческите домове и лудниците. Колкото повече се взирах в него, толкова по-ясни ставаха очертанията й; накрая почти се убедих, че мога да стана и да се изпикая в нея. Не можех, разбира се, така че се наложи да използвам тоалетната на замъка.