Пийнах още вино, изпуших още цигари, подремнах, донесох и изядох единия от пакетите бисквити с пълнеж, донесени от доктор Банън (самоубийството те кара да не даваш и пет пари, че ядеш сладко), след което, макар и да не зная по кое време точно, започнах да мисля за смъртта.
Беше интересно, че пиша предсмъртното си писмо вече близо пет дни и през цялото време нито веднъж не се замислих за смъртта си. Оповестих я, писах за нея, планирах я и я приех, но нито веднъж не се замислих сериозно какво всъщност ще представлява. Бях като машинописка, която бързо преписва някакъв документ, без изобщо да вниква в съдържанието му.
— Ще умра! — ахнах аз, сякаш някой току-що ми беше съобщил факта. — Ще убия себе си, по дяволите!
Първата минала през главата ми мисъл бе дали ще бъде болезнено. Надявах се да не е. В края на краищата, основната причина да нося Хапчето толкова дълго е убеждението, че ако и когато най-сетне пукна, то ще си свърши работата моментално. Ами ако не го направи? Ами ако е нужно време, а през това време боли? Вярно, Емили ми каза, че убивало за секунди, но това беше преди почти сто години. Силата му може да е намаляла. Да е изветряла през десетилетията.
Трябва да призная, че малко се разтревожих. Да бъдем откровени, никой няма да тръгне да се самоубива болезнено. Помислих си, че може би ще е по-добре в крайна сметка да не ползвам Хапчето. Или може би да го глътна и веднага да скоча от бойниците на замъка, като по този начин гарантирам, че ако ме заболи коремът, това няма да продължи твърде дълго и ще се разплескам в скалите на сто метра под мен.
Страховете ми обаче бяха само моментни. Вярвам на своето хапче. През годините сме изградили чудесно разбирателство и съм сигурен, че то няма да ми причини болка, както и аз не бих причинил на него. Разбира се, няма да бъда сигурен, докато не го погълна, но съм убеден, доколкото може да бъде убеден човек без доказателства, че когато моментът настъпи, Хапчето ще си свърши работата бързо, спретнато и с минимум суетене.
— Вярвам ти безрезервно, старо момче — казах аз, вдигайки малкия бял диск нагоре към бледата слънчева светлина. — Ще го направим заедно и ще го направим безболезнено. Екипна работа. Това е най-важното.
— Напълно съгласен — каза Хапчето.
Щом успокоих страховете си, започнах да си мисля какво ли ще бъде, след като умра.
Странно е да си мислиш за собствената си смърт. Да правиш връзка между себе си и края е трудно. Всеки път, когато си се представяме, това става в жив контекст — как тичаме по летни поляни, чукаме красиви жени, извършваме героични деяния — като активни, дишащи, мислещи, чувстващи същества с течаща във вените кръв, бръмчащи нерви и туптящи тъкани. Трудно е да си се представиш като труп, лишен от онези жизнени елементи, които заедно образуват личността ти. Все едно да се опитваш да нарисуваш автопортрет на напълно непознат.
В идеалния случай бих искал да съм привлекателен труп. Благороден, седящ изправен в червения плетен стол, със спокойно изражение, може би с все още отворени очи — човек, отишъл си достойно от този свят. Нещо, на което хората да могат да се възхитят. Нещо, което ми позволява да запазя известно самоуважение.
Само че нямам представа дали ще се получи така. Като едното нищо мога да падна на пода в локва повръщано. Или с посиняло лице. Или със сополи на носа и пяна на устата. Мога да бъда нелеп труп. Или отвратителен. Мога дори да се размириша. (Помня как видях един труп във Франция през войната — ужасна гледка, с изхвърчали от орбитите очи и изтичаща от устата струйка кръв. Подобни неща убиват апетита мигновено.)
Предполагам, че в крайна сметка няма никакво значение как ще изглеждам, както няма никакво значение какво ще стане с къщата, след като си се изнесъл от нея. Тялото ми ще бъде просто изоставена обвивка, нито повече, нито по-малко; нещо, което някога е било част от мен, но сега съм го захвърлил, както змията захвърля старата си кожа. Надявам се обаче да не се насера, особено в бялата ми пижама. Това ще бъде просто унизително.
Запитах се кой ли ще открие тялото ми (най-вероятно доктор Банън и находката несъмнено ще предизвика особено силен пристъп на кашляне и задух), какво ще стане със замъка и с различните неща в него. Запитах се дали ще ме погребат или кремират и как ще подейства предсмъртното ми писмо на онези, които го прочетат. Запитах се също дали ще ме споменат във вестниците.
Най-вече се запитах онова, което несъмнено се пита всеки, който се готви да умре — какво точно ме очаква от другата страна на смъртта. Разбира се, ако изобщо има друга страна и цялото това нещо не е просто огромна, всепоглъщаща пустота. Нещо като вечна точка, на която есето на живота ми ще налети като влак в стена.