Емили например вярва, или поне вярваше, когато ми обясни всичко на шестгодишна възраст, че когато умреш, ти ставаш не друго, а ветрец, който безкрайно се носи из света, съзнателен и неосезаем, разум без тяло и форма. Понякога няколко ветреца се събират заедно и образуват вятър, а ураганът е просто голямо и донякъде бурно събиране на мъртвите.
— Прекрасно е — каза тя. — Можеш да идеш където си поискаш и да правиш каквото си поискаш. Можеш да полетиш право на горе, да събаряш шапките на дамите. Голяма забава.
Лично аз никога не съм бил напълно убеден в това, макар че неволно се питам дали няма нещо отвъд онзи финален момент. Не толкова живот след смъртта — никога не съм си падал по идеите за рай и ад — колкото нов живот. Различен живот. Може би смъртта ще бъде само една от многото точки в есе, което няма край. Може би ще завърша една глава от този живот и направо ще продължа със следващата. Може би просто продължаваме нататък, като се дезинтегрираме и образуваме отново, като се разпадаме и формираме през епохите — и така до безкрайност.
Опитах се да си представя какво би могло да е след смъртта. Например, ако има продължаване, дали то ще бъде в този свят, който познавам, или в някакъв напълно различен? Дали ще отида нагоре, надолу, напред, назад, настрани или в някаква напълно различна посока, която физиците, или които там се занимават с тези неща, още не са открили? Може би ще се появя в миналото или в далечното бъдеще. Може да изживея отново абсолютно същия живот или същия, но с недоловими разлики, или пък някакъв съвсем различен, който в един момент се пресича с този, който скоро ще приключи. Може би ще се върна като някоя от собствените си жертви, сякаш времето е въртележка, на която се въртим вечно и при всяка обиколка сме яхнали различно конче. Може би ще се върна като Кийт, Уолтър или, да не дава господ, мисис Бъншоп. Може би във вечността ние сме всички, които сме познавали някога.
Борех се с тези и други подобни мисли през остатъка от деня и преди да се усетя, слънцето вече залязваше зад хълмовете на запад, първите звезди започнаха да примигват на изток, а аз потръпнах от вечерния хлад.
— Как само лети времето, когато се каниш да се самоубиеш — изкисках се.
Допих четвъртата бутилка вино и слязох от купола на бетонната повърхност на покрива. Докато го правех, залитнах и паднах назад върху задвижващия механизъм на купола, като ударих горната част на гръбнака си в металната дръжка. Ако бях трезвен, сигурно щеше адски да ме заболи. За щастие не бях и просто се изправих, изсмях се на непохватността си и слязох долу да продължа с писмото.
— Весела Коледа, звезди! — извиках, докато се спусках в спалнята си.
През целия ден никой не почука на вратата и не ме замеря с камъни.
Изгубих повече време и пространство, отколкото възнамерявах за описването на днешния следобед (ако процесите на мисълта могат да се нарекат събития), и вече съм доста напреднал по първата стена на мазето. Тук долу е студено и влажно и ако не друго, това ми помага да изтрезнея. Наложи се да навлека блуза върху пижамата си. Слава богу, почеркът ми е много по-равен, отколкото беше преди час.
Изпитвам особено усещане в гърба на мястото, където се ударих. Не е остра или тъпа болка, а по-скоро гъделичкане, сякаш от горната част на гръбнака ми изскачат слаби електрически искри. Усещането обхваща района на крилете ми и малко се тревожа, че съм ги повредил. Все пак не е изцяло неприятно, така че не съм загрижен чак толкова. Предполагам, че ако паднете на моята възраст, подобни ефекти следва да се очакват.
С проблеми в гърба или без тях, трябва да продължа. Времето тече, а ми предстои да извърша още куп убийства. Свещите горят, флумастерът пише, а Хапчето се е настанило удобно в джоба на пижамата. Последната ми Коледа почти е приключила. Чувствам се малко тъжен. Още една коледна песничка, за из път:
А сега нататък.
10.
Забърках се във Втората световна война заради — кого другиго? — Емили. Преди да се натъкна на нея в онази мразовита утрин в края на януари 1940 г., малко след инцидента с гигантския сейф, нямах абсолютно никакво намерение да влизам в армията. Тъкмо обратното, възнамерявах да стоя колкото се може по-далеч от всякакви военни.
Но после я видях, златокоса и съвършена, забързано да събира изпуснатите кутии за обувки и както се случваше винаги, вълнението ми надделя. Преди да се усетя какво правя, вече размахвах призовката си и хвърлях какви ли не безумни обещания да замина да се бия за краля и родината.