— О, Рафаел! — възкликна тя. — Толкова си храбър! Знаех си, че ще направиш нещо такова. Трябва да ми позволиш да те изпратя.
Разбира се, тогава и двамата не знаехме, че службата ми няма да има нищо общо с истинските сражения. Моята война мина изцяло във военнопленнически лагер. Изборът в никакъв случай не беше от лесните, мнозина около мен бяха напълно изперкали от преживяното, но като се вземат предвид всички неща, успях да се справя забележително добре. Не съм сигурен, че Емили би се съгласила с подобно твърдение, но избързвам. В онази студена ветровита сутрин тя стоеше на перона и махаше с копринена кърпичка с монограм, докато влакът ми излизаше от гарата на Лайм Стрийт в Ливърпул, и изглеждаше абсолютно възторжена.
— Ти си герой, Рафаел!
— Не герой, а идиот — промърморих аз, пльоснах се на мястото си и се запитах как, по дяволите, успях да се забъркам в това. — Пълен идиот.
— Всички ще умрем — изплака един рижав наборник до мен. — Ще умрем! Умрем! Умрееем!
Няма да губя време и място за подробно описание на ранния етап на военната си кариера. Достатъчно е да кажа, че след осем седмици основно обучение и още шест за офицер бях назначен в 7-и батальон на Грийн Хауърдс с високия чин младши лейтенант.
Прекарал около две седмици в щаба на Хауърдс в Йоркшър и в края на април 1940 г. батальонът ми неочаквано бе пратен във Франция. При пристигането ни в Шербург бях повишен в старши лейтенант поради единствената причина, че точно тогава и точно там старшите лейтенанти бяха доста дефицитни.
Още две седмици минаха в строеж на летища в ледената провинция недалеч от Булон, след което отново се натоварихме на камионите и продължихме на югоизток към Арас, където 4-ти батальон на Грийн Хауърдс трескаво удържаше позициите си по протежение на река Скарп. Жертвите явно бяха много, особено сред офицерите, което вероятно и обяснява защо получих поредното мълниеносно повишение още с пристигането си — станах капитан. Предвид обстоятелствата, не бях особено поласкан от изкачването по стълбицата.
И ето че по-малко от четири месеца след като убих мистър Попълтуейт и само четири седмици след постъпването ми в полка, се намирах в една рушаща се землянка край река Скарп с лека картечница „Брен“, неколцина много уплашени войници и бутилка отлично „Шабли“, подарък от един местен ресторантьор. Хапчето и Снимката бяха на сигурно място в джоба на куртката ми, а в храсталаците отляво пееше славей, макар да бе посред нощ.
— Кога според вас ще атакуват, сър? — попита един от хората ми.
— Нямам абсолютно никаква представа, Дженкинс — отвърнах аз. — Дори не знам къде се намират, така че си отваряйте очите на четири.
— Всички ще умрем. Умрем! Умрееем! — Плачът дойде от младия рижав наборник, когото бях срещнал във влака от Ливърпул и който по някакво невероятно стечение на обстоятелствата беше успял да попадне не само в същата рота като мен, но и във взвода, който командвах в момента.
— Няма да умрем, Лемън — твърдо му казах аз. — Просто се сниши, пази тишина и си отваряй очите. Отивам да сера.
Станах, взех бутилката, изпълзях от землянката и забързах към храсталаците отляво, където свалих гащи и клекнах сред калината. Славеят попя още известно време и отлетя, като цвъртеше с отвращение.
Огромна експлозия разтърси земята и ме просна по лице на земята. Чуха се писъци, още експлозии и рязкото чаткане на картечница. Примигващи светлини осветяваха за миг сцената, след което всичко потъваше в пълен и плътен мрак. Скочих на крака, но тъй като бях забравил, че бойните ми панталони са смъкнати, залитнах отново напред и забих нос в ствола на старо дърво.
— Мътните да ме вземат — изсъсках.
Смътно различавах тичащи насам-натам хора. Един бягаше право към мен, но поредната експлозия го вдигна във въздуха и го просна на около половин метър от мястото, където се бях проснал аз. Остана да лежи абсолютно неподвижно, с извита под странен ъгъл глава, с изхвърчали от орбитите очи и струйка кръв, стичаща се от устата му. Беше Дженкинс. Мъртъв.
Ако бях поне малко достоен офицер, в този момент щях без никакво колебание да си вдигна панталоните, да извадя пистолета си и да се втурна да помагам на хората си. Аз обаче не помръднах нито сантиметър. Зарових лице в туфа трева, затаих дъх и се замолих земята да ме погълне. Не помръднах дори когато чух жалния плач на редник Лемън: „Сър! Сър! Помогнете ми, сър!“. Останах абсолютно неподвижно, абсолютно тих, абсолютно жалък.