Двайсет минути по-късно бях намерен в това положение от немските войници — проснат по очи, със заровено в тревата лице и свалени гащи. Чу се смях и някой игриво пъхна дулото на пушката си в задника ми. После бях изправен на крака, лишен от бутилката „Шабли“ и отведен в плен. Бях военнопленник, който не е изстрелял нито един куршум.
Макар по онова време да не го знаехме, Офицерски лагер 18 В, известен с галеното име „Бош Бътлин“, се намираше на около 50 км западно от Бремен. Аз бях в първата партида пленници, пристигнала там, и останах в лагера през цялата война, докато не ни освободиха през април 1945 г. Както можете да се досетите от името, лагерът беше само за офицери — 500 при пълен капацитет, от Британия и Британската общност. Нямаше американци — факт, който макар и да не допринасяше за по-удобен живот, поне ни позволяваше да си въобразяваме, че сме пленници от висшата класа. В нашия лагер нямаше място за простолюдието!
С дължина и ширина около 600 метра, 18 В се намираше сред ниски храсти, с хълмове на запад и голяма гора на изток. Беше заобиколен с ограда, по която течеше ток; кацналите на нея птици веднага избухваха в пламъци. Състоеше се от пет блока (A, B, C, D и E), в които бяха пленниците, две бараки за охраната, канцелария, квартира на коменданта, карцер, кухненски блок и воняща тоалетна с умивалня. Гледан отгоре, лагерът би трябвало да изглежда така:
Бях разпределен в блок С, където заемах долното легло на вишката в най-близкия до вратата ъгъл. Горното легло беше на едър уелски пехотен офицер, който хъркаше и пърдеше насън. Хъркаше и пърдеше по-силно от всеки, когото съм познавал в живота си. За петте години пленничество не мога да се похваля с нито една спокойна нощ.
— Няма ли някакъв начин да го преместим, сър? — попитах полковник Дишби. — Наистина е непоносимо.
— Искрено ти съчувствам, Финикс, но се боя, че просто ще се наложи да стиснеш зъби и да търпиш. Всички сме на пангара и трябва да теглим заедно. Горе главата, налягай си парцалите и това е.
— Но, сър…
— Стига, Финикс! Нали не искаш швабата да дойде и да се разсмърди? Стискай зъби, тегли хомота и за нула време ще се върнем в нашата кочина.
— Слушам, сър.
— Така те искам! На някого да му се играе вист?
Полковник Дишби беше най-старшият офицер в нашия блок и в целия лагер, така че отнасяхме към него всички проблеми от ежедневието си. Дребен кръгъл мъж с настръхнал мустак и куцукаща походка („Някакъв смотан снайперист ме улучи в коляното. Адски слабо представяне!“), той говореше някакъв изцяло измислен от него език — неразбираем бомбастичен жаргон, който се дължеше не толкова на родния му диалект, колкото на необичайните полети на собственото му въображение. Така разходката до тоалетната ставаше „светкавично отскачане до дъртия смърделник“, а срещата с коменданта на лагера се описваше като „бързо здрасти с оберщурмфюрер Цукален“. Изумително, но въпреки прозаичната тъпота на сентенциите му, като цяло схващахме смисъла им — нещо, което едва ли можеше да се каже за немците, които бяха убедени, че ни говори на някакъв таен език, и често го отвеждаха на разпити в присъствието на прежълтели криптографи от СС.
— Извадиха от нафталина вехтия номер с двете ченгета — заявяваше жизнерадостно той, след като го връщаха. — Нещастни скапаняци.
Полковникът беше твърдо решен да не позволи да оклюмаме в продължителния плен.
— Трябва да поддържаме духа! — твърдеше той. — Не бива да позволяваме швабата да ни вземе за женчовци. Много иха-уха, така ви искам!
И за целта ни организираше безкрайни занимания. Типичният ден в Офлаг 18 В започваше с малко сутрешна гимнастика, малко работа в зеленчуковата градина, малко крикет, малко футбол, физическа подготовка, още крикет, още футбол, още гимнастика, малко пеене, театрални репетиции, почистване на спалното и всякакви други занимания, които да ни запълват времето и да ни убеждават, че въпреки безкрайното бездействие в съществуването ни има някаква висша цел.
Имаше само една област от лагерния живот, върху която полковникът не упражняваше контрол — бягствата, които бяха прерогатив на един измъчен на вид майор от Блек Уоч13, носещ твърде подходящото име майор Бъроуз14. Той пристигна на петия месец от пленничеството ми и незабавно пое опитите за измъкване, макар че така и не разбрах какво точно го прави годен за тази работа. Носеха се слухове, че преди войната бил цирков актьор, специалист по измъкванията от вериги и клетки.