И докато нищо не можеше да затвори бомбастичната уста на полковник Дишби, майор Бъроуз беше максимално лаконичен. Рядко говореше, а когато го правеше, използваше възможно най-малко думи за изразяване на мисълта си, така че да говориш с него беше като да общуваш с телеграма.
— Тунел, блок D — прошепваше той. — От тоалетната, под умивалника. Четиристотин метра до гората. Денонощно копаене. Готов за четири седмици. Начало довечера.
Майор Бъроуз обожаваше тунелите. Заемаха особено място в представите му за бягство, сякаш цялото начинание някак се подсилваше от идеята да лазиш по дълга, тясна и кална подземна шахта. Нямам представа колко тунела започна по време на престоя си в лагера, но трябва да са били много, защото в края на пленничеството ни околните пътища редовно пропадаха и обемът на тунелите в района превишаваше този на почвата.
Тунелите на Бъроуз обикновено започваха в едно от спалните помещения и продължаваха на изток към гората, на около 400 метра от лагера; почвата в тази посока беше по-рохка и с по-малко камъни, отколкото в останалите посоки. Разбира се, имаше и изключения като тунела, който започваше в тоалетната и се движеше на запад, или онзи, който тръгваше от малкия парник в градината и продължаваше в неясно каква посока. Най-често обаче се насочвахме към гората. Включвахме се всички, работехме на смени и използвахме всякакви пособия, които ни попадаха. Копаеше се с дъски от стените, подовете, покривите на бараките и леглата, пръстта се изхвърляше в дюшеците, под бараките, в градината, а с напредването на годините и в старите шахти, които вече бяха ненужни.
Майор Бъроуз планираше тунелите си до най-малкия детайл. Рисуваше графики, карти, планове и чертежи. Мереше, изчисляваше, мислеше и решаваше. Нищо не се оставяше на случайността; всяка възможност се вземаше предвид. И най-изненадващото е, че всички тунели без изключение се оказваха провали. Някои излизаха малко преди целта и биваха забелязвани от бдителните стражи; други стигаха до гората, но не успяваха да излязат, защото дърветата растяха много нагъсто. През 1943 г. си помислихме, че сме успели с един тунел от блок В, но след четири месеца открихме, че неясно как, сме направили кръг и сме стигнали до блок D.
— Сигурен ли сте, че не са корени? — попита майор Бъроуз капитана, който беше направил неприятното откритие.
— Не, сър — отвърна той. — Леглото ми е.
И докато подземните му начинания не даваха кой знае какви плодове, майорът се радваше — макар не чак толкова — на по-голям успех в замислите си над земята. Всички те бяха ярки и лекомислени и забавлението от тях с лекота компенсираше факта, че рядко се случваха. Например веднъж се опита да избяга, като се хвана за долната част на колата на коменданта (опитът пропадна, защото колата се повреди преди портала). Друг път той и още четирима почти успяха да се измъкнат, предрешени като инспектори от Червения кръст; опитът не успя, защото един от истинските четирима, които бяхме вързали и скрили под пода на блок D, успя да се освободи и вдигна тревога. Насърчаваше хора да правят овчарски скок през оградата с ток, да се промушват под нея, а веднъж дори се опита да отлети с направен с подръчни материали балон с горещ въздух, само дето балонът отказа да се вдигне над земята. Най-зрелищното изпълнение беше, когато си сложи перука, изработена от пълнежа на дюшек, закълчи предизвикателно бедра и се набута сред групата проститутки, които напускаха лагера, след като бяха забавлявали охраната. Като едното нищо щеше да успее, но един от стражите го хареса и се опита да го целуне на излизане, при което беше разкрита истинската му самоличност и майорът бе пратен за четири седмици в карцера на четвърт дажба.
— Ако първия път не успееш — лаконично въздъхна той, — опитай отново. И отново. И отново.
Подобно на всеки друг пленник в Офлаг 18 В, аз играех своята роля в опитите за бягство. Копаех тунели, връзвах невинни работници на Червения кръст, помагах при шиенето на балона. Различавах се от другите само по едно — нямах абсолютно никакво желание да бягам.
Не ме разбирайте погрешно. Не бях щастлив в 18 В. Нито пък и особено нещастен. Като цяло обаче предпочитах да съм там, отколкото да ме взривят на парчета в Северна Африка или да ме застрелят на плажовете на Нормандия. Лагерът може и да не беше кой знае какво, но поне предлагаше някаква сигурност, докато навсякъде другаде по света цареше хаос. За моите другари по плен бягството беше дълг. За мен единственият дълг беше да остана жив.
Разбира се, проблемът беше, че всички приемаха, че искаш да избягаш, и затова трябваше много внимателно да стъпвам между ентусиазма, от една страна, и инерцията, от друга. Подобно на огледален образ на майор Бъроуз, аз станах експерт да не се измъкна от лагера, като през цялото време създавах впечатление, че бягството е най-голямото ми желание. Затова копаех и шиех наред с тях, но когато дойдеше моят ред да се насладя на плодовете на усилията си, изведнъж започвах да се чувствам странно неразположен. Например, когато дойде моят ред да прескоча оградата, развих необяснима парализа на десния крак, а в нощта преди да избягам в голям сандък, организирах леко спречкване с един от охраната, заради което бях награден с една седмица карцер.