— Кофти късмет, друже — утеши ме полковник Дишби. — Научи се да се владееш малко повече.
Най-непростимото беше, че предупреждавах немците за някои тунели, когато започваше да изглежда, че могат и да стигнат до набелязаната цел. Извършвах предателството с малки бележки под вратата на канцеларията, в които на елементарен немски подхвърлях на началството, че ако погледне под тази и тази вишка в този и този блок, може и да намери нещо интересно. Няма извинение за това долно поведение и се чувствах гадно, че го правя, но желанието ми да остана жив и здрав беше наистина непреодолимо. Просто не можех да поема и най-малкия риск някой от тунелите на майор Бъроуз да стигне там, където трябва, защото, ако това станеше, нямаше как да не го използвам. Половин век по-късно се извинявам с цялото си сърце на онези, чиито надежди така жестоко смачках. Ако има някакво значение, чувствам се много по-зле заради доносничеството си, отколкото за това, че убих всички онези хора.
Така минаха пет години в плен. Играех крикет, правех упражнения, работех в градината и не избягах. Хапчето си остана скрито във вътрешния джоб на портфейла ми от телешка кожа, където го държах от началото на трийсетте, а Снимката забодох на стената до леглото си. Иначе не се случи нищо особено. Абсолютно нищо.
С едно изключение. Научих се да свиря на пиано. В ъгъла на бараката имаше старо разстроено пиано и един капитан от канадските морски пехотинци ме запозна с клавишите, нотите и акордите и ми показа най-различни прости мелодии. Не ме биваше особено и ми трябваха близо шест месеца да науча „Джингъл Белс“. Постепенно обаче уменията ми се усъвършенстваха и когато ни освободиха, бях станал доста добър и съживявах лагерните концерти с продължителни джазови вариации на популярни парчета като „Ще те запомня, скъпа моя“, „Винаги ще има Англия“, „Под арките“ и „Оставям сърцето си в английска градина“. Тогава го правех просто за забавление и никога не съм предполагал, че много по-късно ще свиря професионално, при това в една от най-знаковите рок банди от началото на седемдесетте. Което просто показва с какви обрати е пълен животът.
Близнаците албиноси се появиха в Офлаг 18 В през юли 1944 г. и нещата веднага започнаха да стават по-интересни.
Играех крикет, когато пристигнаха. Тъкмо преодолявах една канавка, когато лагерната порта се отвори и през нея мина камион. Той спря пред канцеларията и от каросерията му излязоха две от съществата с най-необичайна външност, на които съм попадал някога. Или по-скоро едно от най-необичайните същества в компанията на огледалния си образ.
Клайв и Матю Брейн15, както се казваха, бяха еднояйчни близнаци. Еднакви във всяко отношение. Бяха абсолютно неразличими; единият толкова приличаше на другия, колкото беше възможно, без да е другият. През следващите месеци неведнъж се питах дали всъщност не са една и съща личност и дали двойствеността им не се дължи просто на факта, че през годините ми в лагера съм започнал да виждам двойно.
Бяха с абсолютно едно и също тегло и височина, вървяха по абсолютно един и същи начин и говореха с абсолютно един и същи глас. Бяха облечени в абсолютно еднакви униформи на лейтенанти от Кралските военновъздушни сили и както открих по-късно под душовете, бяха надарени с взаимозаменяеми и огромни по размери полови органи. И сякаш това не беше достатъчно — и двамата бяха албиноси, с блестящо-бяла коса, бяла като пергамент кожа и пронизващи червени очи.
— Като някакви митични… кажи го де — заяви полковник Дишби, който беше така запленен от новопристигналите, че за първи път през четирите години тук направи грешка и не вкара топката във вратичката.
И тъй като съдбата е такава, каквато е (т.е. неизбежна), близнаците Брейн бяха пратени в моята барака. И не само това, но и на двойното легло до моето.
— Слагам двамата хубостници до теб, Финикс — обяви полковникът. — Бая странна двойка са, така че ги дръж под око, момко. Може да са малко, нали се сещаш…