— Слушам, сър.
И наистина ги държах под око. Под две очи даже. Ако имах десет, щях да ги държа и под десетте, през цялото време, защото двамата бяха от онези, които трудно можеш да не гледаш.
Причината не беше само в това, че си приличаха като две капки вода; те действаха, говореха и мислеха еднакво, сякаш имаха една обща воля. Спяха в една и съща поза, обръщаха се едновременно и за всеобща веселба гушкаха еднакви плюшени мечета. Единият започваше изречение, другият го завършваше, или пък казваха едно и също нещо едновременно. Когато „Ланкастър“-ът, на който летели (Клайв като навигатор, а Матю като бомбардировач), бил свален, и двамата, ако се вярва на един от колегите им, пищели в абсолютно един и същи тон и с еднакъв ужас. Дори по принцип невъзмутимият майор Бъроуз беше запленен от тях.
— Невероятно — промърмори той, докато се взираше в близнаците. — Чудно ми е как ли ще копаят тунели.
Както може да се очаква от двойка с толкова общи характеристики, близнаците Брейн (или близнаците албиноси, както започнах да ги наричам) се радваха на несравнима по дълбочина привързаност един към друг. Винаги се прегръщаха с обич, преди да си легнат, смееха се гръмогласно на недотам остроумните шеги на другия, често се държаха за ръце, сякаш бяха не просто еднояйчни, а сиамски близнаци, свързани с върховете на пръстите. На футболното поле много възможности за гол пропадаха, защото се случваше точно преди да ритнеш топката, да вдигнеш поглед, да съзреш албиносите един до друг на тъчлинията, да изгубиш концентрация и да запратиш топката на двайсет метра встрани.
— Адски кофти удар — извикваше полковник Дишби, преди самият той да забележи близнаците и да се блъсне в гредата.
Най-невероятното и най-завладяващото бе, че братята Брейн като че ли владееха някаква рудиментарна телепатия.
Например веднъж вечерта те работеха в един от тунелите на майор Бъроуз. Матю излезе с голяма торба пръст и беше насред бараката на път да изсипе чувала в градината, когато се закова на място и нададе пронизителен вик.
— Клайв! — изкрещя той. — В беда е.
Пусна чувала и се втурна обратно в тунела. Оказа се, че брат му и двама други са затрупани от срутване на тавана. Не се беше чул и звук и бе невъзможно да разбере какво е станало на сто метра разстояние и на три метра под земята. Но въпреки това разбра. Беше неестествено.
— Направо ме побиват тръпки — призна полковникът. — Като проклети радари са.
Малко след този инцидент лежах и си приказвах с близнаците, които седяха един до друг на леглото на Клайв.
— Мога ли да ви задам един личен въпрос? — попитах ги.
— Щом искаш — отвърнаха те, спогледаха се и се усмихнаха.
— Не че искам да ви се бъркам, но случвало ли ви се е да имате разногласия?
— Разногласия ли?
— Да. Изглеждате толкова еднакви във всяко едно отношение, че се чудя дали не ви се е случвало да се карате или да имате противоположни мнения по дадена тема? Някога да сте проявявали неприязън един към друг?
Двамата зяпнаха от изненада и се хванаха за ръце, сякаш за да подчертаят неразривната си връзка.
— Никога! — извикаха в един глас. — Никога.
И тогава ми хрумна идеята.
Не се заех да убивам близнаците албиноси. Изобщо не ми е минавало през ума, че действията ми могат да доведат до смъртта им. Просто исках да направя един експеримент. Да видя докъде могат да стигнат. Да проверя дали въпреки неразделността им не мога да забия клин помежду им.
„Просто малко майтап — уверявах сам себе си. — Ще ги накарам да се скарат и после ще спра. Няма да причиня никакви трайни поражения. Малка разправия, това е. Колкото да мине време. За поддържане на духа.“
И наистина се получи. От момента, в който започнах да кроя планове срещу близнаците, духът ми направо полетя. Не се бях чувствал толкова добре от години.
Започнах кампанията си с наблюдение. Цели два месеца, от средата на август до средата на октомври 1944 г., само наблюдавах двамата Брейн и потайно събирах куп данни, на които да основа бъдещите си действия.
Научих например, че крият четките си за зъби под възглавниците си, а под дюшеците държат снимка на семейството си. И двамата бяха големи любители на ментовите бонбони, мразеха насекоми (Клайв изпитваше особено отвращение от паяци, а Матю от мокрици), събираха марки и всеки две седмици получаваха писмо от сестра си Кити. Благодарение на един подкупен войник от охраната се сдобих с копия на медицинските им картони, от които установих, че Клайв има хронична алергия към сирене, че Матю получава обриви от бакла и че двамата имат лека форма на екзема, поради което им е изписан успокояващ калиев крем. Два месеца само слухтях, душех и си водех бележки, надничах неуморно във всеки аспект на живота им, докато не ги опознах почти толкова добре, колкото се познаваха те един друг. Почти толкова добре, колкото познавах себе си.