И тогава настана време да действам.
От самото начало знаех, че трябва задължително да се въоръжа с търпение. Двамата Брейн бяха отдадени един на друг и това не беше нещо, което можеше да се промени за една нощ. Трябваше да посявам семената на съмнението, да подхранвам антипатията. Ръчкане тук, побутване там — нищо прекалено явно и драматично.
За целта планирах кампанията си на три етапа. Първо смятах да се прицеля само в единия от близнаците. Да ударя и двамата едновременно означаваше да породя у тях чувството, че са жертви, а това само щеше да ги сплоти още повече. Надявах се, че като измъчвам само единия, ще успея да ги разделя мъничко, да положа основата на съмнението и несигурността, върху която да продължа с втория етап, на който смятах да разширя действията си и да обхвана и двамата. Ако нещата вървяха по план, в края на втория етап двамата щяха да са като изсъхнал храсталак, готов да пламне и при най-малката искра. Въпросната искра щеше да се появи на третия етап, когато в играта щяха да се включат плюшените им мечета.
С този план и със събраната информация една вечер легнах в леглото си и подхвърлих монета. Ези за Матю, тура за Клайв. Падна се тура. Значи Клайв. Заех се с първия етап.
Започнах със семейната снимка. Една нощ, докато всички спяха, пъхнах внимателно ръка под дюшека на Клайв, който спеше на долното легло, и извадих снимката от скривалището й. На периодичната светлина на лагерните прожектори се озовах пред цялото семейство Брейн, събрано около маса в градина. Ако по-рано не ми бяха казали кой кой е, никога нямаше да мога да ги различа. Знаех обаче, че Клайв е онзи зад майка си. Озърнах се, за да се уверя, че албиносите още спят, извадих молив и нарисувах дебел кръст през лицето му, след което върнах снимката на мястото й под дюшека. После се свих на собственото си легло и заспах.
На следващата сутрин се отприщи същински ад.
— Матю! — извика смаяният собственик на обезличения образ. — Някой е съсипал снимката ми!
Надникнах крадешком изпод одеялото си. Клайв беше кацнал на ръба на леглото си със снимка в ръка и наранена физиономия. Матю седеше до него и прегръщаше през раменете треперещия си двойник.
— Кой би направил подобно нещо? — изскимтя Клайв. — Кой може да е толкова жесток?
— Спокойно, спокойно — утеши го Матю и повиши тон, за да го чуе цялото спално. — Сигурно някой просто завижда. Някой, който не може да понесе мисълта, че другите могат да са щастливи. Свиня!
— Но защо само моето лице? — попита Клайв. — Защо е задраскал само моето лице? Виж, на твоето нищо му няма.
— Не знам — отвърна Матю, клатейки глава. — Освен ако…
И с тези думи той скочи на крака и извади своята снимка от скривалището й.
— Не — каза той и гласът му прозвуча доста разочаровано, сякаш непокътнатата снимка го лишаваше от възможността да сподели мъката на брат си. — Моята не са я докоснали. Много странно. Мисля, че трябва да поговорим с полковник Дишби.
Поговориха си и същия следобед цялата барака изслуша дълга лекция за важността на старите традиции от лагерния огън (доверието) и необходимостта да уважаваме блажените топки на другите (личните вещи). Погледнах към албиносите, които седяха в ъгъла, хванати за ръце. Изглеждаха по-сплотени от всеки друг път и започнах да се чудя дали не съм се нагърбил с неизпълнима задача.
Не се разколебах и насочих вниманието си към жълтия нарцис на Клайв.
Всеки близнак си имаше нарцис, който държеше в стара консервена кутия от концентрирано мляко на перваза срещу леглата им. Нарцисът на Клайв беше отляво, а на Матю отдясно. Двамата страшно се гордееха с растенията си и непрекъснато ги поливаха, галеха, пръскаха и подрязваха. Както и можеше да се очаква, нарцисите бяха с абсолютно еднакви размери и се разтваряха по едно и също време.
— Адски хубави нарциси! — заявяваше полковникът. — Хубавки като всичко, което съм виждал в Челси.
— Благодаря, сър — отвръщаха близнаците и се надуваха от гордост.
Атакувах нарцисите един късен следобед, когато всички бяха навън и гледаха състезанието по кегли между блоковете. Измъкнах се под предлог, че отивам да си взема цигарите, бързо извадих цветето на Клайв от консервената кутия и откъснах стъблото му от луковицата. Върнах стъблото в кутията, а луковицата засадих до нарциса на Матю. Външно двете цветя си изглеждаха абсолютно същите и аз излязох навън с лукава усмивка на лице.