В продължение на една седмица не се случи нищо. После, за мое огромно удоволствие и за ужас на жертвите ми, нарцисът на Клайв започна да съхне, докато в кутията на Матю започна да расте второ цвете. Всяка сутрин двамата скачаха и се втурваха към растенията си — Матю гледаше с радост, а Клайв с отчаяние.
— Не мога да разбера — изплака Клайв. — Прекрасният ми нарцис!
— Много съжалявам, Клайв — започна да го утешава брат му.
— Просто не разбирам какво става — каза Клайв, докосвайки изсъхващото стъбло. — Просто не разбирам какво става.
Накрая залинелият нарцис издъхна и се превърна в безформена маса. Клайв го извади от саксията му и откри липсата на луковицата. Лицето му побеля още повече — стана прозрачнобяло, сякаш нямаше абсолютно никакъв цвят — и алените му очи се присвиха.
— Луковицата е изчезнала — изрече той.
— Изчезнала ли? — попита Матю.
— Да, изчезнала. Някой е откраднал луковицата. Затова е умрял.
— Не мога да си представя, че някой ще тръгне да ти краде луковицата.
— Нито пък аз. Но мога да позная къде я е сложил.
— Къде?
— В твоята кутия, разбира се. Затова ти расте второ цвете.
— Но то расте от моята луковица. Просто е ново стъбло.
— Не мисля, Матю. Някой неизвестен човек поради някаква неизвестна причина е взел моята луковица и я е сложил в твоята кутия. Имаш ли нещо против да проверя?
— Нямам, разбира се.
И така Клайв порови в кутията на Матю и естествено, откри откраднатата луковица.
— Просто не разбирам — промърмори Матю. — Толкова е странно. Толкова…
— Подло — прошепна Клайв, забил поглед в земята.
— Много, много подло.
Следобед изслушахме още една лекция от полковник Дишби за гадното безчестие да тормозиш другаря си, когато трябва да насочваме подобно поведение към онези, които са ни пленили. Отново погледнах крадешком близнаците албиноси. Изглеждаха сплотени като винаги. Забелязах обаче, че вече не се държаха за ръце. Може да не означаваше нищо. Но пък от друга страна…
Продължих операцията с нова сила. Откраднах четката за зъби на Клайв и я пъхнах под възглавницата на Матю.
— Някой ми е взел четката за зъби! — извика Клайв на следващата сутрин.
— Ехо! — невинно рече Матю. — Ето я, под моята възглавница. Чудя се как ли е попаднала там.
— Аз също — измънка Клайв. — Сигурно е дело на гремлини.
Добавих малко сол в крема за екземи на Клайв и бях възнаграден с болезнени викове, когато го намаза върху поразените части от анатомията си. Подкупих един от охраната да ми предава всички адресирани до него писма.
— Просто се изгубват в системата — каза Матю след поредното раздаване на пощата, при което той беше получил четири писма, а брат му нито едно. — Не се безпокой, Клайв. Ето, прочети моите. Едното е от Кити.
— Не искам да чета твоите, искам си моите писма. Моите собствени, разбра ли! Цялата тази работа ме подлудява. Някой ме е взел на мушка!
През следващите два месеца събрах 22 плика, адресирани до Клайв Брейн. Малко след Коледа пъхнах десет от тях в една дупка в дюшека на Матю, махнах част от пълнежа и скрих откраднатите послания. Те бяха открити три дни по-късно по време на рутинно претърсване на помещенията.
— Какво е това? — попита стражът и вдигна писмата в ръка.
— Не знам — заекна обърканият Матю. — Приличат ми на…
— Писма! — извика Клайв. — Моите писма. Моите писма, скрити в твоя дюшек!
— Клайв — заклати глава Матю. — Клайв, повярвай ми, нямам представа как са се озовали там. Трябва да ми повярваш.
— Вече не знам на какво да вярвам, Матю — озъби се Клайв. — Трябва ми малко свеж въздух. Главата ми сякаш ще се пръсне.
И излезе ядосано от спалното, отделяйки се от близнака си за първи път, откакто бяха пристигнали в лагера. Първият етап беше завършил и нещата изглеждаха обещаващо.
В ранните часове на първия ден на 1945 г., малко след четиресет и петия ми рожден ден, започнах втория етап. Дотук съсредоточавах усилията си единствено върху Клайв Брейн. Сега вкарах в картината и Матю. Беше дошло време да действам срещу двамата близнаци едновременно.
Започнах с футбола. Двамата Брейн обичаха футбол и играеха при всяка възможност, като винаги вкарваха средно по два гола на игра.
— Защото се подкрепяме един друг — обясниха те, когато веднъж коментирах забележителния им синхрон в отбелязването на голове. — Ние сме нещо като отбор в отбора.