Близнаците винаги играеха по крилата — Клайв в дясното, Матю в лявото. Аз пък винаги бях на вратата, тъй като необичайният ми ръст и пъргавина ме правеха идеален за целта, и не след дълго осъзнах потенциала на позицията в начинанията ми срещу близнаците. Със зрелищни усилия да спасявам започнах да пускам голове на Клайв. Топки, които при нормални обстоятелства щях да отбия без проблеми, сега минаваха между краката ми, прескачаха ме или попадаха в ъгъла, минавайки на милиметри от протегнатите ми пръсти. Доскоро Клайв отбелязваше по един-два гола на игра, а изведнъж започна да отбелязва десет или повече. В същото време удвоих усилията си да спасявам ударите на Матю — скачах, мятах се и се хвърлях в почти самоубийствени опити да посрещна всяка топка. И докато брат му се къпеше в слава след поредния двуцифрен резултат, Матю напускаше умърлушен игрището с наведена глава след поредната игра, в която не е успял да вкара нито един гол.
— Добра игра, Клайв! — казваше той, потупвайки брат си по гърба. — Направо страхотна игра.
— О, не беше нищо особено.
— Не било нищо особено! Та ти вкара единайсет гола! Не бих го нарекъл нищо особено.
— Беше просто късмет, Матю. Чиста случайност.
— Не е никаква случайност, Клайв. А майсторство.
— Не, Матю. Не съм по-голям майстор от теб.
— Напротив. По-добър футболист си.
— Много добре знаеш, че не съм.
— Си, по дяволите. Затова отбеляза единайсет гола, а аз нито един. И затова вчера вкара девет, а аз пак нито един. А завчера седемнайсет, а аз само един. По-добър футболист си от мен, Клайв. Просто го приеми!
И с тези думи си легна в леглото, сви се под одеялото и гушна мечето си.
Докато ги измъчвах на футболното поле, действах и на други фронтове. Откраднах половината марки на Матю и ги скрих на дъното на раницата на Клайв, където те бяха открити при поредното рутинно претърсване.
— Не знам как са се озовали там — запротестира Клайв. — Объркан съм точно като теб, когато намериха моите писма в твоя дюшек.
— Да, само дето не съм ти крал писмата — остро отвърна Матю.
Намерих голям мъртъв паяк в ъгъла на тоалетната и го сложих на възглавницата на Клайв, който припадна, когато го видя; повторих номера с три мъртви мокрици за Матю и той също припадна. Скрих малко ментови бонбони в леглото на Клайв, създавайки впечатление, че има таен запас от любимите лакомства и не иска да го дели с белокосия си близнак. Докато играеха шах, издебнах удобен момент и тайно преместих царицата на Матю на по-добра позиция, създавайки впечатлението, че той сам е преместил фигурата, когато вниманието на противника му е било насочено другаде.
Най-коварните ми ходове бяха с алергиите на близнаците. Скрих малко сирене в дюшека на Клайв, от което той получи неудържима диария в продължение на цяла седмица; отмъкнах бакла от лагерната кухня и една нощ я пръснах около възглавницата на Матю, в резултат на което той стана яркооранжев.
— Някой се опитва да ме убие — изстена Матю на следващата сутрин и изгледа сурово Клайв. — Някой, който знае, че съм алергичен към бакла.
— Може да е просто случайност — предположи Клайв.
— Как осемнайсет зърна бакла могат случайно да се озоват на възглавницата ми? — поинтересува се Матю. — Кажи ми, как?
— Нямам представа, Матю. Абсолютно никаква. Но ако намекваш…
— Да?
— Ако намекваш, че имам нещо общо с това…
— Ти си единственият, който знае, че съм алергичен към бакла.
— Това е нелепо. Ти си единственият, който знае, че съм алергичен към сирене, но не съм те обвинявал, че се опитваш да ме убиеш.
— Не те обвинявам, Клайв. Просто казвам…
— Какво? Какво казваш?
— Просто казвам, че е адски странно. Ох, забрави. Нека забравим всичко това.
И операцията продължи в същия дух. Ръчкане тук, побутване там, поредица от дребни провокации, които към края на март 1945 г. доведоха близнаците ако не до открит конфликт, то поне на крачка от него. Никога не се сопваха един на друг; винаги бяха неизменно учтиви и поне външно изглеждаха сплотени както винаги. Под повърхността обаче бушуваха пламъци. Личеше си по очите им. Доскоро матови и червеникави, сега бяха станали алени и проблясваха свирепо всеки път, когато се намираха близо един до друг. Бях ги довел до ръба. Оставаше само да ги бутна през него. Време беше за третия етап. Време беше за мечетата.
Както споменах, всеки Брейн си имаше плюшено мече. Това на Клайв се наричаше Бепо, а на Матю — Флъмди. Братята ги обичаха почти толкова, колкото се обичаха един друг, и както също споменах, спяха с тях.