На сутринта след смъртта на близнаците албиноси се събудихме и открихме, че надзирателите ни са избягали. Излязохме от бараките и спонтанно избухнахме в аплодисменти. През остатъка от деня играхме крикет, докато късно следобед при портала се появи челен взвод от Леката пехота на Дърам. Полковник Дишби отвърна на салюта на командира им, извикахме три пъти ура и това беше всичко. Бяхме свободни.
Или по-скоро почти свободни, защото насред еуфорията от свободата дойде неочаквана изненада. Седях на стъпалата на едната барака на охраната, гледах Хапчето и си мислех за невероятните ни преживелици заедно, когато през портала мина линейка и спря точно пред мен. Караше я едър мъж с лента на Червения кръст на ръката. Аз обаче не можех да откъсна поглед от седящата до него сестра. Бих я познал навсякъде. Изглеждаше по-прекрасна от всеки друг път.
— Емили! — извиках, втурнах се към нея и я взех в обятията си. — Емили! Възможно ли е наистина да си ти?
— Надявам се, че да, Рафаел! — разсмя се тя. — Защото ако не съм, значи прегръщаш напълно непозната!
— Какво правиш тук?
— Медицинска сестра съм, глупчо. Не виждаш ли униформата ми?
— Разбира се, че я виждам. Не съм сляп. Просто не мога да повярвам, че си се озовала точно тук и точно сега. Точно навреме, за да се срещнем.
— Предполагам, че си прав — отстъпи се тя. — Не се бях замисляла.
— Как може да си толкова спокойна, Емили? Та това е истинско чудо! Господи, така се радвам да те видя.
Прегърнах я отново, целунах я по бузата и както можеше да се очаква, избухнах в сълзи.
— Толкова съм щастлив — изплаках. — Толкова се радвам, че те виждам.
Емили избърса сълзите ми с ръкава на униформата си.
— И аз се радвам да те видя, Рафаел. Хайде, спри да ревеш и ми помогни да си разтоваря нещата. Имам малко шоколад, ако искаш.
И тъй, помогнах на Емили да разтовари и да организира импровизирана болница в бившата канцелария. Скоро обаче пристигна друг камион със сестри и от нея нямаше повече нужда, така че взех три от споменатите от Емили шоколади, излязох от лагера и се разходих до гората, която бе осуетила толкова много опити за бягство на майор Бъроуз с неговите тунели. Седнах под едно дърво и хапнах шоколад, като си подсвирквах и се тревожех, че след освобождаването ми сигурно ще ме върнат отново на действаща служба. Трябва да съм задрямал, защото когато отворих очи, беше тъмно и студено, а до мен седеше Емили.
— Имам нещо за теб, Рафаел — каза тя и ми връчи някакъв официално изглеждащ документ.
— Какво е това?
— Пропуск.
— Пропуск ли?
— Да. Ще ти помогне да се прибереш по-бързо у дома. Иначе може да минат седмици. Навсякъде е пълен хаос.
Разгледах документа на светлината на кибритена клечка.
— Как си успяла да се сдобиеш с такова нещо? — невярващо попитах аз. — Подписано е от Монтгомъри.
— О, не е чак толкова трудно. Имам малко връзки. Реших, че може да потрябва. Заминаваш още сега.
— Сега!
— Да, след десетина минути. Един камион се връща обратно. По-добре си събери нещата.
— Но аз не искам да заминавам. Искам да остана тук с теб. Не съм те виждал от пет години. Имам да ти разказвам толкова много неща.
Емили въздъхна.
— Рафаел, трябва да се махнеш оттук колкото се може по-бързо. Преживял си толкова много неща.
Тя докосна леко челото ми, наклони глава настрани и леко смръщи русите си вежди.
— Изглеждаш ми малко… смутен.
— Чувствам се отлично. Емили! Искам да си говорим! Искам да наваксаме колкото се може повече.
— Не ставай заядлив, Рафаел — меко промърмори тя, изправи се и приглади гънките на униформата си. — Всичко е уредено. А сега иди и си вземи нещата. Имам работа за вършене.
— Но, Емили…
— Без никакви възражения — каза тя и сложи пръст на устните ми. — Ще се видим отново. Нали винаги става така? А сега да тръгваме, чакат ме болни хора.
Въздъхнах примирено и се помъкнах обратно към лагера да си взема нещата. Нямах много, само Снимката, която свалих от стената до леглото, Хапчето, някой и друг парцал и нотен лист на „Бягай, заеко, бягай“ от капитана на канадските морски пехотинци, който ме беше научил да свиря на пиано. Напъхах всичко това в стара раница, сбогувах се с другарите си и се качих в големия ръмжащ камион „Белфорд“.