— Хип-хип, Финикс! — извика полковник Дишби, докато минавах през портала. — Налягахме си парцалите, а!
— Довиждане, Рафаел! — извика Емили, като ми махаше със стетоскоп. — Довиждане. Ще се видим скоро.
„Скоро“ се оказа след 24 години. Малцина имат способността да подценяват времето като моята скъпа Емили.
Ето така убих близнаците албиноси. Седмица по-късно вече бях в Англия, а след два месеца бях започнал съвсем нов живот в служба на лорд Слагсби.
Ще приключа това помещение с кратко отклонение за редник Лемън, рижавия фаталист, когото срещнах във влака от Ливърпул в деня, в който постъпих в армията. Предполагах, че е бил убит с останалите от хората ми в землянката на бреговете на река Скарп в нощта, в която бях пленен.
„Сър! Сър! Помогнете ми, сър!“ — беше извикал той, преди гласът му да се изгуби в трясъка на стрелбата.
Неизвестно как, той успял да се измъкне от германското нападение, да се скрие в нощта и накрая да се присъедини към частите, евакуирани от бреговете на Дюнкерк. През следващите четири години се сражавал в Северна Африка, Италия, Далечния изток и Европа, като спечелил цял куп медали за храброст; накрая бил убит, докато спасявал живота на свой другар по време на десанта при Арнем, за което бил награден посмъртно с кръста „Виктория“. На стената на църквата в родното му село има плоча в негова памет. Селото е малко, далеч в Северна Англия. Може би сте чували за него. Разбирате ли, става въпрос за Трипали.
11.
Още чувствам гърба си странно. Трябва да съм го ударил по-силно, отколкото ми се стори вчера вечерта. Изпитвам не болка, а гъдел, сякаш под кожата ми са се разтичали мравки. Поради някаква причина не мога да се отърся от мисълта, че тялото ми е пълно с личинки. Прекараната в мазето нощ вероятно също не ми се е отразила особено добре. Тук долу е много влажно. Нездравословно. Като в тъмница.
Сега обаче съм излязъл от мазето и продължавам нагоре по лявата стена на стълбището. Под мен развълнувано море от думи и букви изпълва помещенията на партера и фоайето, сякаш замъкът е наводнен. Изглежда адски зрелищно, макар че аз самият го казвам.
Все още продължавам да работя, без да спя, и чувствам тялото си все по-младо с всеки изминал час. В полунощ махнах свещите, защото дори в сумрака на мазето, на примигващата светлина на 40-ватовата крушка, изведнъж открих, че виждам идеално и без тях. Сякаш докато описвам събитията от живота си, по някакъв начин прехвърлям годините от себе си на стените на дома ми. Освобождавам се от товара. Наистина се чувствам забележително жизнен и енергичен.
И това е добре, защото мазето с неговия влажен застоял въздух и гадното чувство, че ме лазят легиони буболечки, се оказа най-трудното място за писане, на което съм попадал досега. На някои места писането почти замираше и макар че все още се движа по график и ще приключа, преди да се гътна, за първи път изпитах досада и разочарование от цялото начинание.
„Защо го правиш, по дяволите? — мислех си аз. — Защо се наказваш по този начин?“
Основният проблем сред многото други бе, че стените на мазето бяха неравни. Докато всички други помещения в замъка бяха грижливо измазани и боядисани, мазето изглеждаше като изсечено в скалата, подобно на катакомба. Варосаните му стени се издуват и хлътват, вълнуват и извиват, правейки писането по тях адски трудно. Освен това на места има ужасно много влага, от скалата сълзят капки колкото перли, подобно на някаква варовикова пот. Флумастерът ми е безполезен при тези условия, мастилото му отказва да се задържи там, където има и най-малък намек за мокро, така че вместо да запълня цялата стена, трябва да минавам от едно сухо петно на друго, сякаш си проправям път през особено коварно блато. Там, където първоначално смятах да увелича размера на буквите, съм принуден да направя точно обратното поради ограниченото пространство и ги скупчвам като корабокрушенци в препълнени спасителни лодки. Дори така не ми остана достатъчно място да кажа всичко, което исках, и след като запълних всеки наличен сантиметър, бях принуден да завърша историята с близнаците албиноси в долната част на стълбището на замъка. Мечтата ми за вместване на всяко убийство в отделно помещение отиде по дяволите.
И сякаш всичко това не беше достатъчно, се появиха още сто и една други досадни пречки за преодоляване — как да закрепя стълбата на неравния под на мазето, как да заобикалям натрупаните в продължение на столетие вехтории, как да се пазя от щипалките, които непрекъснато падат от тавана на главата ми (отвращавам се от щипалки). Наред с това въздухът е влажен и студен, на всеки един-два часа крушката без никакви причини угасва, оставяйки ме да ругая и треперя в пълен мрак за няколко минути, преди да светне също така неочаквано.