В крайна сметка изразходвах в мазето над двойно повече флумастери (десет вместо четирите, които са ми нужни за описването на всяко убийство). Тъй като започнах с 60 флумастера (две кутии по 30 във всяка) и дотук изразходвах само 26, все още имам достатъчно, но въпреки това се чувствам раздразнен. Не ми харесва идеята условията да ме надвият.
Започнах да работя в мазето вчера към седем вечерта и излязох от него едва в пет следобед. Двайсет и два часа, дотук най-дългото време, което ми е било необходимо за описване на убийство. Чувствам се някак омърсен от забавянето. И само като си помисля как вчера си въобразявах, че ще мога да приключа едно помещение за по-малко от десет часа!
Слава богу, мазето вече е история. Ако имаше врата, щях да я затворя и заключа. Но тъй като интериорните врати на замъка по някаква причина липсват, просто ще си представям, че мазето си има и че тя е плътно затворена. Нямам никакво намерение да стъпвам отново там. Никога. Ужасно място. Проклети щипалки!
Стълбището на замъка, където пиша сега, ми предлага далеч по-привлекателни условия. Тук е топло и светло, въздухът е чист, слънчевите лъчи струят през прозорците и макар да е малко досадно да балансирам стълбата на тесните стъпала, поне съм в състояние да продължа писмото си с обичайната скорост. Вече изписах стената до средната площадка и завих на ъгъла към първия етаж, до който би трябвало да стигна след още две колони. Стискам палци нататък нещата да продължат гладко.
Единственото ми леко притеснение е как да запълня стената до първото помещение на горния етаж (не кое да е, а кабинета, както го наричам, макар че нямам представа защо, тъй като за 15 години почти не съм стъпвал там, какво остава да съм се занимавал с някаква кабинетна работа). Разбира се, ако не правех всичко по силите си да вмествам едно убийство в едно помещение, това нямаше да има особено значение. Бих могъл да започна със следващото още тук и сега. Въпреки катастрофата в мазето обаче все още съм твърдо решен да се придържам максимално към замисъла. Затова мистър Попълтуейт ще трябва да се появи малко по-късно и това ми оставя значителна бяла площ, на която да въртя литературните си палци. Мога да разкажа няколко вица, да попиша поезия или дори да порисувам. Би било приятно да разнообразя смъртта с две-три илюстрации.
Преди това обаче смятам да отскоча до купола за чаша вино и бърза дрямка. След цялото фукане колко млад и жизнен се чувствам, изведнъж ме налегна умора. Цялото онова трепане в мазето явно ме е изтощило. Трябва да се кача горе и да презаредя. Може да си взема и малко пушено филе от скумрия. И парче кейк „Батенберг“. Ще се видим след малко.
Току-що имах доста смущаващо преживяване. Всъщност две доста смущаващи преживявания. Първото беше сънят.
Качих се в купола с виното, филето и кейка, но умората така ме налегна, че щом се пльоснах в плетения стол, заспах дълбоко, отметнал глава назад и с увиснали отстрани ръце, напълно забравил за храната и питието. И в съня получих едно изключително странно и обезпокоително видение.
Намирах се в дълъг, застлан с пътека коридор с врати от двете му страни. Долавяше се слаба, но доста гадна миризма на урина и варено зеле и зад вратите се чуваше някакъв сучещ и мляскащ звук, сякаш стаите бяха пълни с личинки, голи охлюви и всякакви други влажни, лепкави и лигави създания. Призля ми, бях уплашен и дезориентиран. Свих се уплашено до стената. И тогава някакъв глас зад мен каза:
— Добре ли сте, мистър Финикс?
Обърнах се и видях, че е мисис Бъншоп, само че, незнайно защо, беше плешива и кожата на скалпа й бе кафява, изсъхнала и лъскава, подобно на пяната на повърхността на изстинал чай.
— Добре ли сте, мистър Финикс? — повтори тя.
— Да — отвърнах аз, макар че гласът ми звучеше плътно и приглушено, сякаш в устата си имах памук. — Да, благодаря. Много съм добре.
— Изглеждате ми пребледнял. Няма да е зле да поседнете.
— Не — измънках аз. И повторих с повече решимост: — Не!
Тръгнах по коридора, по-далеч от нея. Опитах се да побегна, но не можех да накарам краката си да се движат нормално и само се тътрех.
— Да извикам ли сестрата, мистър Финикс?
— Не! — казах аз. — Не! Оставете ме на мира.
Продължих по коридора покрай вратите със сучещите и мляскащи звуци, следван от мисис Бъншоп, сред миризмата на урина и зеле, докато накрая стигнах до ъгъла и се озовах в просторно помещение със светли прозорци от едната страна и редица кресла пред тях. В креслата седяха хора, някои от които познати. Лорд Слагсби беше там, както и Уолтър, близнаците албиноси и няколко други жертви.