— Здравейте, мистър Финикс — посрещнаха ме те. — Как сте днес?
— Престанете! — казах аз. — Стига. Вие сте мъртви.
Междувременно мисис Бъншоп ме беше настигнала.
— Мисля, че трябва да извикате сестрата — каза тя.
— Нямам нужда от сестрата — повиших тон аз. — Нямам нужда от никаква шибана сестра.
— Извикайте сестрата — каза мисис Бъншоп.
— Не искам никаква шибана сестра. Майната й на сестрата. — Вече крещях. — Престанете! Престанете! Вие сте мъртви! Всички сте мъртви! Това е някакъв шибан сън! Убих ви всички! Това е кошмар!
Усетих как някакви ръце ме хващат. Започнах да се, съпротивявам и да удрям немощно, но още ръце ме хванаха през кръста, краката и врата. Бяха навсякъде, не можех да се движа и да дишам, вонеше на пикня и варено зеле, ужасният сучещ и мляскащ звук не спираше, навсякъде около мен имаше лица и накрая започнах да плача и да викам Емили.
— Искам Емили! — заскимтях аз. — Искам Емили.
— Спокойно, спокойно, мистър Финикс — каза нечий глас. — Спокойно.
И тогава се събудих. Пижамата ми беше подгизнала от пот, въпреки че на покрива беше доста студено.
— Господи — промълвих. — Господи.
Намерих пипнешком цигарите, запалих една и дръпнах дълбоко, потресен до дъното на душата си. Ръцете ми трепереха и макар да беше ясна лунна нощ, в ъглите на покрива се спотайваха черни, изпълнени със заплаха сенки. Отпих от бутилката вино.
— Господи — повторих. — Боже Господи.
Никога досега не бях сънувал жертвите си. Извърших през живота си ужасяващи престъпления, но винаги спях спокойно. А сега цял куп убити се появиха неканени, за да ме измъчват в дрямката ми. Бях тормозен от призраци. Тероризиран от трупове. И това не ми хареса. В края на краищата, сънищата не могат да се управляват. Не са като паметта, където имаш известен контрол върху образите в главата си. В сънищата образите имат предимство. Оставен си на тяхната милост. Могат да правят каквото си поискат с теб. Да си отмъстят. Потръпнах, представяйки си посещенията им през последните няколко дни от живота ми, всяко по-страшно от предишното, за да се стигне до нещо наистина ужасно като секссцена с мисис Бъншоп или тройка с братята Брейн, които чукат дъртия ми задник с чудовищните си хуйове албиноси, докато аз крещя с пълно гърло за милост. Изгасих преполовената цигара и веднага запалих друга.
— Бог да ми е на помощ — промърморих. — Полудявам.
Пушех, пиех и мърморех в продължение на близо два часа, повтарях си отново и отново, че е било просто сън и няма за какво да се безпокоя, като през цялото време правех всичко възможно да не заспя отново, тъй като мисис Бъншоп и останалите можеха да ме чакат и да ме отвлекат в съня ми. Накрая, след като пресуших бутилката и оставих малка могилка от фасове, успях да се успокоя дотолкова, че да започна да гледам на нещата откъм смешната им страна. И тогава започна почукването.
След покоя и тишината вчера предполагах, надявах се, че онзи, който беше чукал по вратата ми и ме бе замерял с камъни (ако е един и същи човек), е решил да зареже номерата си и да ме остави на мира. Сега обаче чукчето отново блъскаше вратата като чук по наковалня и целият замък сякаш потрепваше от силата на ударите. Бум! Бум! Бум! Направо усещах вибрациите с краката си.
За момент останах като вцепенен, после изскочих от купола, изтичах до западните бойници — като едва не се препънах в парапета на купола в бързината — и погледнах надолу към сенките. Беше твърде тъмно да различа ясно каквото и да било, но определено видях някаква смътна фигура да стои пред вратата ми и да налага свирепо дървото с чукчето. Бум! Бум! Бум!
— Какво искаш? — извиках аз. — Кой си ти?
Чукането рязко спря и фигурата замръзна.
— Виждам те! — извиках аз. — Много добре виждам кой си! Защо чукаш на вратата ми? Защо ме замеряш с камъни? Аз съм само един старец!
Фигурата не реагира, просто си остана скрита в сенките. Останахме мълчаливо така в продължение на няколко минути — противникът не смееше да помръдне, за да не го видя, а аз не смеех да помръдна, за да не му дам възможност да избяга. Безизходното положение беше прекъснато от един малък облак, който затули луната, и за краткия момент на пълен мрак човекът долу удари за последен път вратата и се омете в нощта.
— Остави ме на мира! — изкрещях след него и гласът ми се понесе по хълмовете като вик на безумец. — Остави ме да умра на мира!