В отговор чух единствено тишина. Не мога да съм сигурен, но мисля, че мъчителят ми е дете.
Това се случи тази вечер. И всичко бе много разстройващо. Чувствам се гол и уязвим като извадена от черупката си костенурка. Искам да продължа с писмото си. Искам да се скрия в гората от думи.
Единственото хубаво от всичко това бе, че ми даде достатъчно материал да запълня оставащото пространство между горната половина на стълбището и входа на кабинета. Сигурно си спомняте, че по-рано се тормозех с мисълта какво да правя с тези стени. Сега, благодарение на смущаващите събития от последните няколко часа, това вече не представлява проблем. Стигнах до целта си и точно в този момент изписвам мястото отляво на входа, а по-рано си мислех, че никога няма да стигна дотук. Вярно, почеркът ми е най-едрият досега (всяка буква е с размерите на зряла слива) и междуредието е по-голямо от обичайното (два и половина сантиметра вместо един). Въпреки това постигнах целта си и сега ми остава само да нарисувам стрелка от долния край на тази колона през входа на стаята и нагоре, след което мога да започна със следващото убийство.
Което и смятам да направя след още една чаша вино и цигара.
12.
Последната ми жертва преди избухването на Втората световна война и вторият от тримата ми работодатели, които съм убил (Лутър бе първият, а лорд Слагсби третият), беше мистър М. Попълтуейт, директор на банката, в която работих през трийсетте.
Влизането ми в банковия свят и последвалото убийство на един от най-уважаваните му представители сигурно никога нямаше да се случи, ако не се бяхме разделили с Емили след слизането ни от „Скития“. Слязох по подвижното мостче преди нея с доста несигурна походка след деветте дни люшкане в Атлантика, като възнамерявах да я изчакам на кея. От кораба обаче слизаха все повече и повече хора, събираха се все повече и повече посрещачи и множеството постепенно ме погълна. Стори ми се, че я зърнах да слиза по мостчето — златната й коса блестеше на мекото есенно слънце, но тя не чу виковете ми и когато успях да си пробия път през тълпата, нея вече я нямаше.
— Емили! — извиках аз. — Емили! Къде си?
Отговор не последва и след един час напразно търсене бях принуден да се призная за победен. Емили беше изчезнала отново и не за първи път в живота ми бях оставен да се оправям сам. Разполагах със Снимката, 15 долара и разбира се, Хапчето, сложено в един доста крещящ златен пръстен, който бях купил в зенита на екстравагантния си период в Холивуд. Това беше цялото ми имущество наред с избеляла пътна чанта и дрехите на гърба ми. Беше 1931 г. (август) и стоях на пристанището на Ливърпул. Въздъхнах дълбоко. Отново трябваше да започна всичко отначало.
Първата ми грижа, преди да започна да се тревожа за квартира, работа или кога ще видя отново Емили, бе да си намеря силно уиски. За целта ми трябваха пари, но тъй като бях прекарал в Америка дванайсет години, всичките ми пари бяха в долари, а доларите не вършеха никаква работа в Англия. Затова реших първо да обменя американската си валута за няколко добри стари английски лири стерлинги. Попитах един докер къде мога да намеря най-близката банка и бях упътен нагоре към центъра на града.
Търсенето на банката ми отне близо час и когато най-сетне попаднах на нея, беше почти сигурно, че тя не е същата, към която ме беше насочил докерът. Намираше се насред широка главна улица с високи, потъмнели от сажди каменни сгради, притисната от голям хотел от едната страна и от централните офиси на трансатлантическа корабна компания от другата.
В „Симсби“ на Касъл Стрийт („Отлично качество и сигурност от 1781 г.!“) нямаше нищо, което да подсказва, че е банка, и сигурно нямаше да я забележа, ако случайно не бях спрял пред нея, за да се ориентирам. Имаше невзрачна четириетажна фасада с невзрачни прозорци. Невзрачен знак оповестяваше по възможно най-невзрачния начин името и произхода на институцията, невзрачни на вид хора влизаха и излизаха от нея по начин, който най-добре може да се опише като… невзрачен. Всичко около това място говореше за скромност, стеснителност, резервираност и трезвост — факт, който несъмнено уверяваше клиентите в абсолютната сигурност на финансите им, тъй като никоя така консервативна на вид компания не би направила нещо необичайно, рисковано и необмислено с парите на инвеститорите. Само в едно отношение „Симсби“ проявяваше някакъв намек за особеност — имаше голяма въртяща се врата, сигурно първата, инсталирана в деловите учреждения на Великобритания.