Минах през въпросната врата, чиито стъклени панели се въртяха със скърцане, и се озовах в голям вестибюл с излъскан до блясък паркет и редица каси в отсрещния край. Отдясно имаше дървено стълбище, водещо нагоре към площадката на първия етаж, а отляво — няколко дървени маси, на които клиентите можеха да седнат, докато попълват сложните документи, които ставаха все по-основна част от модерното банково дело. Над главата ми висеше бавно въртящ се вентилатор с размерите на самолетна перка, а по стените бяха окачени кафеникави снимки на различни океански лайнери, чиито собственици, както открих по-късно, бяха след най-важните клиенти на банката. Мястото миришеше на пълна финансова сигурност, ако подобна миризма изобщо съществува.
Беше малко преди пладне и броят на чакащите да бъдат обслужени бе значителен. Краката ме боляха; забелязах два удобни на вид стола покрай стената отдясно на стълбището и реших да си почина за момент, преди да се наредя на някоя от опашките пред касите. Едва успях да седна, когато вратата до мен рязко се отвори и някакъв млад, доста обезсърчен на вид мъж в прекалено голям двуредов костюм мина покрай мен и излезе от банката.
— Следващият! — разнесе се силен глас от другата страна.
Огледах се, но като че ли никой не беше чул командата и с надеждата, че това може да се окаже възможност да прескоча опашките и да приключа трансакциите си малко по-бързо, станах и влязох в стаята, от която беше излязъл младият мъж. Вратата беше украсена с най-голямата и най-бляскава месингова дръжка, която бях виждал някога, както и с думите „М. Попълтуейт, директор“, изписани с високи златни букви.
— Затворете вратата и сядайте.
Мистър М. Попълтуейт (или поне предположих, че е той) представляваше намазана с брилянтин почти сферична фигура, настанена зад бюро с размерите на тенис за корт в другия край на помещението. Имаше пълни възрозови бузи, лъскав мустак и брадичка, която продължаваше плавно в гърди, без видима връзка между двете. Беше облечен в тъмен костюм с вратовръзка и носеше малки кръгли очила, зад които очите му се стрелкаха като златни рибки в аквариум. Зад него имаше голяма библиотека, в която бяха подредени подвързани копия на „Банкърс Джърнъл“ и „Лойдс Уикли Шипинг Индекс“.
— Сядайте, младежо — повтори той и посочи стола пред бюрото. — Хайде, хайде, не се туткайте. Туткането е губене на време, времето е пари, а парите въртят света. Скорост и организация, това обичаме в „Симсби“. Ние сме бързи и организирани от хиляда седемстотин осемдесет и първа и ще продължим така, докато зависи от мен. Сядайте, казах.
Маниерите му бяха толкова енергични и настоятелни, така уверени, че щом ми бяха казали да сядам, нямаше да постъпя другояче, чувствах се длъжен да се подчиня и почти без да усетя какво правя, прекосих кабинета и се настаних на стола с права облегалка, който ми беше посочен с месест пръст.
— И тъй — каза той, докато проучваше някакви листа на бюрото. — Виждам, че кандидатствате за младши помощник-касиер втори клас.
— Не — поправих го аз. — Дойдох да обменя малко пари.
Човекът пред мен трепна, сякаш беше получил слаб токов удар, и на лицето му се изписа изненада, граничеща с ужас. Той нагласи очилата си и отново направи справка с листата.
— Младши помощник-касиер втори клас — повтори, сякаш не го бях чул добре предишния път и ако повтори фразата, може да ме убеди, че тя се отнася за мен.
— Боя се, че не — отвърнах аз. — Просто искам да обменя малко долари за лири стерлинги.
Той помълча за момент, след което неочаквано и коварно извика: „Младши помощник-касиер втори клас!“, сякаш се надяваше, че ще ме прилъже да отговоря положително.
— Не — твърдо повторих аз. — Никакъв младши помощник-касиер втори клас. Или какъвто и да било клас. Просто искам да обменя малко пари. Петнайсет долара и осем цента, ако трябва да съм точен. И няколко дребни монети, но предполагам, че не ги приемате.
Той поклати глава, примигна, пооправи си вратовръзката и с доста необичайна за кръглата си фигура бързина се озова до шкафа за папки в ъгъла. Бях зашеметен от скоростта и плавността на движенията му и ми трябваше малко време да осъзная, че всъщност дори не е станал, а се е засилил със стола си, на чиито крака имаше малки колелца. Те съскаха по пода, както съскат пързалящи се по лед кънки.
Мъжът извади от шкафа още листа и се върна обратно при бюрото си.
— Тук пише, че сте дошли за интервю за поста младши помощник-касиер втори клас — тържествуващо обяви той, размахвайки листата във въздуха. — Черно на бяло, среща в дванайсет часа — помощник-касиер, втори клас, младши. Уверете се сам. Всичко е било уговорено, записано, потвърдено и проверено.