Но най-хубавото бе, че като временен втори помощник на заместник-директора на отдел „Скъпоценни метали“ имах свой собствен кабинет. Не беше голям, по-скоро можеше да мине за килер, но на вратата му беше изписано името ми, имах ключ, с който можех да го заключвам, и най-важното, намираше се на първия етаж на банката, точно над кабинета на мистър Попълтуейт.
Да бъдеш издигнат от партера на първия етаж (или на втория, третия или четвъртия) на „Симсби“ беше чест, към която се стремеше всеки служител. Стремежът може и да беше дребнав, но да успееш да влезеш сутринта в банката и да се изкачиш по стълбите към висините горе създаваше усещането за успех и самочувствие, което направо замайваше главата. Онези на партера зяпаха към работещите на по-горните нива със същото страхопочитание, с което хората гледат нагоре към благословените в рая; и също като благословените в рая, ние гледахме надолу към онези под нас с благоволение и съжаление, подкрепяни от знанието, че животът ни е много по-добър от онзи, на който могат да се надяват те. Ние бяхме финансови свръхсъщества, полубогове на печалбата и ако мистър Попълтуейт бе предпочел да разположи офиса си в подножието на стълбите, това бе просто защото имаше властта и върховното самочувствие да го направи, също както Иисус е имал властта да слезе на земята и да живее сред бедните.
— Както ще ви каже мисис Попълтуейт — често заявяваше директорът, потрепвайки леко при споменаването на съпругата си, — аз съм прост човек с прости вкусове. В банковия бизнес скромността е всичко.
В малкия си кабинет — който, повтарям, се намираше на първия етаж на банката — имах малко бюро с малък стол, малък шкаф за папки и съвсем малко растение в саксия, поставена на малък постамент до малкия шкаф. Всичко беше малко, но трябваше да бъде такова, защото иначе нямаше да има достатъчно място за най-важното нещо в стаята — голям свободно стоящ сейф, поставен покрай дясната стена.
„Голям“ е може би известно подценяване в случая. Сейфът, с който делях стаята, не беше голям, а огромен. Грамаден, гигантски, най-големият, който някога съм виждал или ще видя, изработен от плътна, дебела десет сантиметра шефилдска стомана, висок два и четиресет, широк метър и двайсет и с дълбочина метър и трийсет, целият покрит с най-различни избирателни дискове, колела, лостове, манивели, дръжки, копчета и ключалки. Бог знае как са го качили на първия етаж и как е успял да остане тук, защото сигурно тежеше най-малко пет тона, а под него имаше само паянтов гредоред. През двете години съжителство с него изпитвах постоянен страх, че внезапно може да изчезне пред очите ми и да се стовари в кабинета на мистър Попълтуейт, когато теглото му най-сетне надделее. За щастие това така и не стана (поне до самия край), но въпреки всичко се движех в стаята много предпазливо, вървях на пръсти от място на място и внимавах никога да не правя резки движения, за да не наруша крехката му стабилност.
— Радвам се да видя, че се потите, мистър Финикс! — ентусиазирано отбелязваше мистър Попълтуейт. — Потта показва уважение, а уважението към парите и особено към скъпоценните метали е в самата основа на банковото дело.
Като временен втори помощник на заместник-директора на отдел „Скъпоценни метали“ моя работа бе да наглеждам гигантския сейф. И това беше единствената ми отговорност, тъй като освен провеждането на някой и друг телефонен разговор и попълване на случаен формуляр, през двете ми години на този пост не правех нищо друго.
Всяка сутрин пристигах в мъничкия си кабинет в осем сутринта и след като окачах палтото и бомбето си, прилежно избърсвах с пера прахта от сейфа. След това смазвах пантите и избирателните дискове. Полирах дръжките, продухвах ключалките, лъсках манивелите и лостовете. Уверявах се, че големите месингови колела могат да се въртят съвсем свободно и че табелката с името на банката над тях е излъскана до такава степен, че те заболяват очите само като я гледаш. Когато беше топло, трябваше да му държа хлад (като му вея с ветрило), а когато беше студено, трябваше да го стоплям (като го масажирам) и през цялото време да следя за ръжда. Мисълта за появата й ме ужасяваше по същия начин, по който някои хора се ужасяват от мисълта, че могат да пипнат някаква гадна кожна болест.
Най-важното бе, че всеки ден в четири следобед отварях сейфа. Това беше сложна процедура, която не бих могъл да изпълня сам, тъй като бяха нужни пет ключа за отварянето на вратата. Аз имах само един, а другите четири се държаха от помощника на заместник-директора на отдел „Скъпоценни метали“, заместник-директора, директора и от самия мистър Попълтуейт. Задължително беше и присъствието на дребен съсухрен човек, наричан Джоунс Сейфа, който явно беше единственият жив човек, който знаеше пълната комбинация, както и на мистър Крий и мистър Блейн, началници на охраната. След като всички осем души заемахме местата си и мистър Попълтуейт извикваше инструкциите („Пъхнете ключовете!“, „Завъртете ключовете!“, „Наберете комбинацията!“ и т.н.), вратата на сейфа бавно и драматично се отваряше, разкривайки едно-единствено малко кюлче сребро, разположено удобно върху възглавничка от черно кадифе.