Разбира се, мисис Грисъл нямаше представа, че чукам дъщерите й. Ако беше научила, това щеше съвсем да я подлуди, защото те й създаваха достатъчно тревоги и без знанието, че спят с неин наемател.
— Много са диви, мистър Финикс — оплакваше ми се тя, докато сипваше зеле в чинията ми. — Много диви. Един бог знае какво правят зад гърба ми. Ако моят Алф беше тук, щеше да ги вкара в правия път, но Алф го гръмнаха при Сома, така че трябва да се оправям сама. Сама, мистър Финикс. Съвсем сама. Искате ли още? Честно казано, ще си отдъхна, когато се омъжат. Толкова се безпокоя.
— Сигурен съм, че накрая всичко ще бъде добре — успокоявах я аз. — Те наистина изглеждат много приятни момичета. Уверен съм, че няма да сторят нищо необмислено.
— О, мистър Финикс, колко ми олекна. Прав сте, сигурна съм. Наистина са диви, но поне — и тук се навеждаше към мен и продължаваше шепнешком, — поне са недокоснати. Господи, мистър Финикс, в кривото гърло ли ви влезе? Ей сега ще ви потупам по гърба. Знаете ли, че Ливърпул има кралска харта още от времето на крал Джон?
Освен любенето с трите млади Грисъл и слушането на радио, социалният ми живот се свеждаше до редки посещения на кино — на някой евтин вечерен филм, разбира се, дните ми като матине идол отдавна бяха отминали — и в петък вечер отскачах до пъба с Бентъм Бона.
Както можете да се досетите от прякора му, Бентъм работеше в отдел „Бонове и облигации“ на „Симсби“. Беше със средно телосложение и ужасна кожа, първото му име беше Айсембард, но никога не го използваше и предпочиташе да го наричат просто Бентъм.
Бентъм беше нещо като най-добрия ми приятел през онзи период. Всъщност беше единственият ми приятел през периода, тъй като ако не броим момичетата Грисъл, бе единственият, с когото водех нещо, наподобяващо редовно социално общуване. Не че приятелството ни беше особено близко. Не си споделяхме, не се черпехме, дори не се харесвахме особено. Като погледна сега, направо не мога да обясня защо съм прекарвал време с него, тъй като той несъмнено бе един от най-безсъдържателните хора, които съм срещал някога.
Въпреки това прекарвах време с него — по четири часа всяка петък вечер. Приключвахме работа в 18:00 ч., срещахме се до въртящата се врата на банката и тръгвахме заедно към „Емпайър“ на Ханоувър Стрийт.
— Ще ставаме ли холандци? — питаше Бентъм, докато влизахме.
— Нищо против — отвръщах аз.
Поръчвахме си питиетата отделно — половинка тъмна бира за Бентъм, голям скоч за мен — и се настанявахме в някой ъгъл.
— Добра ли беше седмицата? — питаше другарят ми.
— Поносима — отвръщах аз. — А при теб?
— Поносима — отговаряше той. — Даже много поносима. И как вървят нещата в „Скъпоценни метали“?
— Чудесно, чудесно. Никакви неприятности. Среброто на банката е в пълна безопасност.
— Добре, добре!
— Макар че във вторник намерих умряла муха в сейфа.
— Ужас.
— Ами „Бонове и облигации“?
— Както обикновено. Нищо необичайно. Мислят да започнат да ги печатат на нов вид хартия.
— Мили боже!
— Макар че засега нищо не е решено.
— Аха.
— Но цените на билетите растат, не знам дали знаеш.
— Наистина ли?
— Да. Ходенето до работа ще ми струва два пенса повече.
— Господи!
И така нататък — бавна размяна на безсъдържателни приказки, докато часовникът не удари 22:00 ч., по което време вече бях на петото си двойно, а Бентъм — на шестата си половинка.
— Господи боже! — възкликваше другарят ми. — Наистина ли стана толкова? Трябва да тръгвам, за да не изпусна автобуса си.
— Ако го направиш, ще си спестиш билета!
— Ха-ха-ха! Това беше добро. Пропускаш автобуса, но си спестяваш билета. Трябва да го кажа на майка ми. Обича да се посмее. Лека нощ.