Докато стоеше пред мен и си закопчаваше палтото, което носеше неизменно, независимо от времето, винаги ми идеше да посегна и да стисна здравата пениса му през панталона, само за да видя как ще реагира. Винаги устоявах на изкушението и вместо това го изпращах на улицата, където всеки тръгваше по пътя си — той към къщата в Ноусли, в която живееше с майка си, а аз при мисис Грисъл, за да пийнем по чаша чай и да побъбрим за дъщерите й.
— Направо ме подлудяват, мистър Финикс! Подлудяват ме. Вие сте единственият, който разбира.
— Успокойте се, мисис Грисъл. Накрая всичко ще бъде наред. Те са добри момичета, сигурен съм в това.
Казано накратко, така минаха деветте ми години в Ливърпул. Беше незабележителен и в много отношения еднообразен и отегчителен период, но след бурния живот в Америка бе доста приятно да се върнеш в спокойната и анонимна посредственост. През това време определено не ми се е случвало да си мечтая нещата да бяха по-различни.
Държах Снимката на сигурно място във вътрешния си джоб, като от време на време я вадех, за да погледна с тъга намачкания и избледняващ образ. Свалих Хапчето от златния пръстен, в който го държах през периода си в Холивуд (и който заложих, за да платя наема си за първия месец), и го прибрах във вътрешния джоб на стар портфейл от телешка кожа, който си купих от един неделен битпазар. Нямах абсолютно никакви вести от Емили.
И нещата сигурно щяха да си продължат така спокойно, еднообразно и анонимно, ако германците не бяха решили да нападнат Полша през 1939 г., с което поставиха началото на Втората световна война. Сред многото престъпления, които могат да се припишат на Третия райх, не на последно място трябва да се постави и съсипването на банковата ми кариера.
Подобно на повечето британци слушах по радиото речта на премиера Чембърлейн, в която се обявяваше, че вече сме във война с Германия, и подобно на повечето британци през следващите седмици постепенно се настроих за трудностите на положението. Например помогнах на мисис Грисъл да занесе всичките си тенджери и тигани в местния приемателен пункт, за да бъдат претопени за нуждите на армията, участвах ентусиазирано в изработката на голямото покрито с брезент скеле, което да затъмнява прозорците на банката. Никога обаче не ми е минавало през ума, че мога да участвам в нещо така нелепо като сражение.
Ужасната истина ме застигна една сутрин в началото на декември същата година, когато получих писмо от Наборния отдел на Министерството на отбраната с искане да се явя на медицински преглед. Незабавно написах в отговор, че явно е станала някаква грешка, тъй като в момента мобилизират само мъжете на възраст между 18 и 28 години, а аз ще навърша 40 след по-малко от месец. Две седмици нямаше никаква реакция, след което получих ново писмо с абсолютно същото съдържание и от абсолютно същия отдел. На чиновниците от държавната администрация трябва да се признае едно — определено са настоятелни.
Реших да отида на прегледа и да възразя лично, надявайки се, че така ще имам повече изгледи за успех. Една студена декемврийска сутрин се явих в невзрачна сграда в покрайнините на Ливърпул и чаках на опашка половин час заедно с няколкостотин други, преди най-сетне да се озова пред някакъв мъж с червеникаво лице в бяла престилка, седнал зад чертожна маса.
— Име? — рязко попита той.
— Финикс — отвърнах аз. — Но явно е станала някаква грешка…
— Как се пише.
— Ф-И-Н-И-К-С. Вижте, аз съм на трийсет и девет. Твърде съм стар, за да бъда тук. Очевидно има някакво объркване…
— Инициали.
— Р. И. Известно време бях в Америка и е възможно данните ви да са…
— Адрес?
— Маунт Плезънт сто и седемнайсет, Ливърпул. Вижте, не би трябвало да съм тук. След няколко дни навършвам четиресет.
— Вземете формуляра и идете зад онзи параван. Следващият!
Зад паравана имаше друг мъж в бяла престилка, който напъха дървена шпатула в устата ми и ме накара да кажа „Ааа“. Опитах се да му обясня, че е станала грешка, но едва успях да отворя уста, когато той ме прати в друга част на помещението да ми проверят рефлексите, после — да ми опипат тестисите и така нататък. Накрая минах през целия проклет преглед; ще кажа само, че ме обявиха за най-здравия мъж, когото са виждали някого, след което най-сетне успях да се добера до някакъв по-старши служител и да му кажа мъките си.
— Трийсет и девет ли, сър?
— Точно така. Почти четиресет.
— Е, трябва да кажа, че сте в необичайно добра форма за възрастта си.