— Не е там работата. Не би трябвало да съм тук. Извън възрастовата група съм.
— Определено изглежда така. Не мога да си обясня какво е станало. Много странно. В момента не преглеждаме мъже над двайсет и осем.
— Да, точно това имам предвид. Възрастта ми е сгрешена.
— Така изглежда.
— И ще направите нещо по въпроса, нали?
— О, разбира се. До двайсет и осем и не по-възрастни. Такава е заповедта. Някъде е станала грешка. Ще я оправим, не се безпокойте.
— Благодаря! — с облекчение казах аз. — Честно казано, доста се разтревожих. Не че не искам да се бия, разбира се. Просто бих предпочел да го правя редом с хора на моята възраст.
— Напълно ви разбирам. Ще оправим нещата. Доверете ми се.
И аз с цялата си глупост му се доверих. С цялата си глупост, защото четири седмици по-късно, в мразовития край на февруари 1940 г., когато вече бях успял да убедя сам себе си, че декемврийската грешка е оправена, получих призовка. Беше във формата на правоъгълна сиво-зелена картичка с моето име, регистрационен номер (LHZ 35720) и нареждане да се явя в Тренировъчен полк №6, лагер Катърик, Йоркшър (с най-близка железопътна гара Ричмънд). И сякаш това не беше достатъчно, трябваше да го направя още същия ден. Който и да беше оплескал нещата във Военното министерство, определено се бе постарал.
Взирах се с ужас в проклетото нещо и накрая, без никакво намерение да го изпълнявам, го напъхах в джоба на сакото си до Хапчето и Снимката и отидох на работа. И там само около час по-късно убих моя мистър Попълтуейт. Изобщо целият ден бе отвратителен.
В убийството на мистър Попълтуейт са замесени два съвсем отделни фактора. Единият беше сейфът за скъпоценни метали на „Симсби“, за който ще разкажа след малко. Вторият беше голямо колело, което падна най-неочаквано през покрива на банката, докато се занимавахме с работата си.
Колелото, представляващо 230 кг гума и метал, принадлежеше на бомбардировач „Бленъм“, един от многото, на които се извършваха начални тренировъчни полети по река Мърси. Всеки ден излитаха от летището северно от Ливърпул, бръмчаха на юг през града, летяха нагоре-надолу по реката и накрая се връщаха обратно на север.
Към 9 ч. сутринта в деня на убийството на мистър Попълтуейт, същата сутрин, в която получих призовката, аз бършех прахта на сейфа, а един от тези самолети имал проблем с колесниците, които отказали да се приберат, както би трябвало да направят след излитане. Пилотът се борел с лостовете, но не успял да оправи проблема и докато се намирал над самия център на Ливърпул, на височина 1800 м, се свързал с контролния център да каже, че се връща в базата. В същото време се чуло ужасно скърцане на метал и единият колесник се откъснал от самолета.
Така и не стана ясно каква е била причината за това; версиите на последвалото разследване включваха умора на метала, саботаж и фундаментален недостатък в дизайна на самолета. Колесникът обаче се откъснал като някаква огромна гумена курешка и се понесъл към земята, право към покрива на „Симсби“ на Касъл Стрийт.
Помня, че тъкмо приключвах със смазването на един от избирателните дискове и прекосявах на пръсти кабинета, за да полея растението, когато чух ужасен трясък някъде над мен. По-точно серия трясъци, все по-близо и по-близо; накрая нещо огромно и кръгло разби с гръм тавана и направи дупка в пода точно пред мен, като ме запрати назад и вдигна задушлив облак от прах и мазилка.
Няколко секунди бях напълно зашеметен и просто останах да лежа по гръб, покрит с боклуци, като кашлях и мънках отново и отново: „Какво стана, по дяволите?“. Накрая успях да се взема в ръце, разтърках очи, изтупах мазилката от раменете си и проверих дали нямам нещо счупено, след което с мъка се надигнах на колене и се огледах.
Колелото беше улучило сградата по диагонал, пробивайки си път през тавани и подове като някакъв огромен юмрук, така че от мястото си можех да погледна през поредицата неравни зейнали дупки към голямото петно синьо утринно небе високо горе.
— Мътните да ме вземат — промълвих. — Мътните да ме вземат.
След като видях положението горе, насочих вниманието си към случилото се около и под мен. Средата на стаята ми, където само преди няколко минути се намираше бюрото — където само преди няколко минути се намирах аз — сега представляваше зейнала пукнатина с назъбени ръбове от разцепено дърво. Гледайки в пропастта, въпреки прахоляка можех да различа ясно кабинета на мистър Попълтуейт. Колелото беше спряло в ъгъла и сега лежеше на една страна като някакъв огромен охлюв.
— Проклетите германци пускат колела отгоре ни! — извиках аз. — Кучи синове!