Бях толкова запленен от вида на колелото и така вбесен от мисълта, че германците са го пуснали, че мина известно време преди да забележа полегналата фигура на мистър Попълтуейт — точно под мен, покрит в прах като някаква овъргаляна в брашно кнедла. Още беше в стола си на колела, с отметната назад глава. Едното стъкло на очилата му бе счупено. На челото му имаше малко парче мазилка, подобно на трето око, а лявата му ръка държеше шишенцето с хапчета, чието съдържание се бе пръснало по пода. Папийонката му се беше изкривила.
— Добре ли сте, мистър Попълтуейт? — извиках аз, без да съм сигурен дали е жив или мъртъв. — Ранен ли сте?
Той не отговори.
— Мистър Попълтуейт! Можете ли да се движите?
Пак не получих отговор. Бръкнах в джоба си, намерих стара гума за моливи и я пуснах през дупката. Тя падна на носа му и го накара да се размърда.
— Съъъъъъ — проточи той. — Съъъъъъ.
— Какво, мистър Попълтуейт? Опитвате се да кажете нещо ли?
— Съъъъъъ — повтори той. Устните му трепереха, гърдите му се надигаха и отпускаха тежко. — Съъъъъъ!
— Кръв ли? — предположих аз. — Кървите ли, мистър Попълтуейт? Да потърся ли бинтове?
Той поклати немощно глава.
— Сеее… Сеее!
— Не разбирам какво казвате, мистър Попълтуейт. Май не сте на себе си.
Той отново поклати глава, този път по-яростно от преди. Вкопчи се в облегалката на стола си, пое дълбоко въздух, вдигна малко глава и произнесе една-единствена дума:
— Сейфът!
Бях толкова шокиран от внезапната поява на колелото, че до този момент изобщо не бях помислил за резерва в скъпоценни метали на „Симсби“, нито за стоманеното чудовище, в което се пазеше той. Едва сега завъртях много бавно и внимателно глава и забелязах с известна тревога, че гигантският сейф, който преди се намираше плътно до стената, се е килнал напред под ъгъл от двайсетина градуса. Подът под него изглеждаше доста хлътнал и докато го гледах, чух пращене и сейфът се килна още няколко градуса. Беше само въпрос на време гравитацията да вземе нещата в свои ръце и да го запрати върху главата на мистър Попълтуейт.
— Добре ли сте, мистър Финикс? — разнесе се глас отвън. — Чухме трясък.
— Да! — отвърнах аз колкото се може по-тихо. — Нищо ми няма. Не влизайте. Има голяма дупка в пода.
— Дупка в пода ли?
— Да, да. Просто не влизайте. И не се движете. Стойте на място и не препускайте нагоре-надолу.
Много бавно, много внимателно, без да смея да си поема дъх, аз се запромъквах през стаята, докато не се озовах клекнал до сейфа. Чу се нов стон и скърцане, последвано от ужасно пращене и една от дъските под сейфа се счупи на две и падна в стаята долу, като едва не улучи главата на мистър Попълтуейт. Сейфът се разтресе.
— Мистър Попълтуейт — прошепнах аз, като се мъчех да говоря колкото се може по-тихо. — Сейфът е в много несигурно положение. Ако сте в състояние, задължително се опитайте да се преместите.
Той се взираше неразбиращо в мен, като примигваше.
— Сейфът! — изтърси. — Сейфът. Сърцето на банковото дело!
— Мистър Попълтуейт, моля ви! Животът ви е в опасност. Трябва да се опитате да се преместите.
Последва дълбок стон и сейфът се наклони под още по-застрашителен ъгъл. Пред очите ми подът се огъна още повече, в кабинета под мен заваляха трески и се посипаха като борови иглички по главата и раменете на мистър Попълтуейт. И най-малкото побутване щеше да е достатъчно да запрати сейфа долу.
— За бога, махай се! — озъбих се аз. — Махай се, човече. Ще се стовари право върху теб.
За момент думите ми сякаш имаха ефект — краката на мистър Попълтуейт се задействаха сякаш независимо от останалото му тяло, което оставаше неподвижно, и започнаха да се движат по осеяния с боклуци под, като избутваха стола сантиметър по сантиметър от дупката в тавана. Но след като измина около трийсетина сантиметра, мистър Попълтуейт спря и не продължи.
— Не! — промърмори той. — Не! Трябва да остана със сейфа. Трябва да мислим за репутацията си! Отлично качество и сигурност от хиляда седемстотин осемдесет и първа! Трима лордове, двама адмирали и осемнайсет рицари!
Подозирам, че повечето хора, особено активно свързаните с финансовия свят, щяха да останат дълбоко впечатлени от тази проява на безкористна преданост към дълга. Този човек долу поставяше едно-единствено и доста жалко на вид сребърно кюлче над собствения си живот. Именно върху такива герои са изградени основите на банковото дело.
Аз обаче не бях впечатлен. Тъкмо обратното, бях доста раздразнен от поведението му. Много раздразнен. Рискувах живота си и го убеждавах да се махне, а той мислеше единствено за шибания сейф. Приех отказа му да помръдне като лична обида, като отказ от спасителното въже, което му бях хвърлил. Дадох му още един шанс („Разкарай се, по дяволите, глупак такъв!“) и когато той отново настоя да остане на мястото си, изсъсках: „Да бъде твоето, проклето дрънкало!“, пресегнах се малко наляво и блъснах силно с лакът клатещия се сейф. Той залитна пиянски напред, спря, поклати се още малко и накрая с мъчително пращене на разцепено дърво и пукащи дъски полетя през дупката и се стовари с оглушителен трясък право върху обемистия ми началник. Вдигна се гъст прахоляк като от изригващ вулкан и когато облакът постепенно се разсея, сейфът лежеше долу, а тлъстите ръце на мистър Попълтуейт стърчаха от двете му страни, сякаш бяха част от него.