— Мистър Финикс! — обади се гласът от другата страна на вратата. — Мистър Финикс! Какво става?
— Боже мой! — извиках. — Ох, господи. Ужасна трагедия. Сейфът падна върху мистър Попълтуейт. Помогнете му! Някой да му помогне!
Още се опитваха да повдигнат сейфа от премазаното тяло на мистър Попълтуейт, когато напуснах банката. Никой не ме забеляза как излизам. Няколко клиентки бяха припаднали, когато научили новината за гибелта му, и в момента началниците на охраната мистър Крий и мистър Блейн ги свестяваха.
Както след всяко друго убийство, имах нужда от свеж въздух и усамотяване. Купих си бутилка лимонада и пакет цигари и в продължение на около половин час се мотах из улиците на Ливърпул, като се опитвах да се примиря с онова, което бях сторил, и се чудех какво ще правя оттук нататък.
„Не мога да продължа в «Симсби» — помислих си. — В края на краищата, току-що убих директора. Крайно непочтена постъпка. Мисля, че мога да се върна в Лондон. Или пък да сляза на пристанището и да хвана първия кораб. Не знам какво да правя. Освен… — Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и извадих призовката, която бях получил сутринта. — Освен че няма да вляза в армията. Това го знам със сигурност. Може и да съм убиец, но нищо на света не може да ме убеди да облека униформа и да се сражавам. Нищо на целия свят!“
Бях така потънал в този малък монолог — вървящ гневно по улицата, размахвайки призовката — и бях така категоричен в идеята да не постъпвам в армията, че изобщо не забелязах жената, която вървеше срещу мен с многобройни кутии за подаръци. Едва когато я блъснах и тя падна и разпиля кутиите, излязох от унеса си и осъзнах къде съм.
— Ужасно съжалявам — казах аз, клекнах и започнах да събирам разпилените покупки. — Бях се отнесъл. Надявам се да не съм нанесъл щети.
— Определено не си — отвърна познат глас. — Това са само обувки.
Погледнах изумено нагоре — пред мен, облечена в дебело палто заради студа, бе не друг, а Емили. Скъпата Емили, прекрасна както винаги, с все така златна коса.
— Емили! — извиках аз. — Направо не мога да повярвам…
Скочих на крака и я прегърнах.
— Рафаел! — изпъшка тя. — Ще ме смажеш!
Пуснах я и отстъпих крачка назад.
— Целият си в прах — каза тя. — И имаш мазилка по косата. Изглеждаш така, сякаш отгоре ти е паднала бомба.
— По-точно колело — отвърнах аз. — После ще ти обясня. Какво правиш тук, за бога?
— Пазарувах. Купих си огромно количество обувки. А ти къде си се разбързал така?
Канех се да отговоря, че изобщо не съм се разбързал и че просто блуждая безцелно, когато внезапно си спомних призовката, която още беше в ръката ми. Трийсет секунди преди това се кълнях, че за нищо на света няма да го направя. Но сега, с надеждата да впечатля Емили (а да си призная, подобни възможности не ми се откриваха много често), размахах театрално призовката и заявих с най-наперения тон, на който бях способен:
— Отивам да постъпя в армията, Емили! Да се бия за краля и родината. Бог да ми е на помощ, идеята може да не е добра, но не мога избягам от тази битка.
Макар да очаквах приятелката ми да се впечатли от малката ми реч, бях приятно изненадан, когато Емили тутакси захвърли кутията, която вдигаше, хвърли се към мен и ми лепна целувка по бузата.
— О, Рафаел! — възкликна тя. — Толкова си храбър! Знаех си, че ще направиш нещо такова. Трябва да ми позволиш да те изпратя.
— Нищо особено — скромно промърморих аз. — Абсолютно нищо. Всеки мъж трябва да изпълни дълга си.
— Не е нищо, Рафаел. Това е невероятно безкористна и храбра постъпка.
— Не, не.
— Да, да. Фантастично. Трябва да ми позволиш да те изпратя.
— Наистина не е необходимо — казах аз, леко разтревожен, че нещата започват да излизат от контрол. — Пък и без това заминавам след няколко дни. Да идем да пием по чаша чай някъде. А после да обядваме. И да вечеряме.