Преди да успея да й попреча, Емили грабна призовката и я прочете.
— Пише, че трябва да се явиш днес — каза тя.
— Така ли? — Изсмях се нервно. — Явно съм объркал датите.
— Рафаел, зная, че се опитваш да бъдеш храбър и да ми спестиш вълненията, но не е нужно да го правиш. Казах, че ще те изпратя и ще го направя.
И с тези думи тя събра покупките си и ме поведе забързано към гарата на Лайм Стрийт, където, по закона за всеобщата гадост, имаше подходящ влак, който заминаваше след пет минути.
— Ще взема следващия — казах аз.
— Може да няма следващ.
— Тогава ще ида утре.
— Не можеш да отидеш утре. Тук пише, че трябва да се явиш днес. Военните не обичат да им се закъснява.
— За бога, Емили, един ден няма никакво значение!
— Не искам да съм виновна, че си закъснял за първия си ден в армията, Рафаел. Виж! В този вагон има свободно място.
И преди да се усетя какво става, тя ме поведе по перона към влака. Озовах се в мръсно купе с шест места в компанията на изнервен рижав младеж с много потно чело. Обърнах се и се подадох през прозореца. Навсякъде около мен се вдигаха кълба пара.
— Емили, не успяхме дори да поговорим.
— Зная, зная. Но сега е война. А войната винаги се намесва в живота на хората. Толкова се гордея с теб, Рафаел.
— А не би трябвало. Емили. Излъгах, когато казах, че ще постъпя в армията.
Думите ми обаче бяха заглушени от пронизителната свирка на локомотива. Започнаха да се затварят врати, засъска пара и влакът потегли. Емили пусна кутиите си, извади копринена кърпичка с монограм и забърза покрай вагона, като я размахваше над главата си.
— Дявол да го вземе, Емили — извиках аз, — защо срещите ни винаги трябва да са толкова кратки!
— Такъв е животът! — извика в отговор тя. — Пази се. И гледай да не те убият!
— Какво?
— Да не те убият!
— Едва ли имам особен избор по въпроса. Мисли за мен!
— Ще мисля. Ще мисля. Винаги го правя!
Влакът стигна края на перона и тя започна да изостава назад.
— Ти си герой, Рафаел!
— Не герой, а идиот — промърморих аз, докато стисках Хапчето в джоба си и гледах как тя изчезва в облак пара. — Пълен идиот.
— Всички ще умрем — изплака нервният на вид рижав младеж с потното чело. — Ще умрем! Умрем! Умрееем!
Ще завърша това помещение с признание за незнание и с кратко обяснение.
Признанието в незнание е, че въпреки че работих за него почти десет години, така и не разбрах какво стои зад инициала М. в името на мистър М. Попълтуейт. Направих подробно разследване по въпроса, но без никакъв резултат и затова той е единствената ми жертва, чието собствено име не знам. Това доста ме тормози. Имам чувството, че убийството му е някак непълно.
Обяснението е свързано с колелото. Сигурно се питате откъде знам толкова много за него — за началните тренировъчни полети, повредения колесник, съобщението до базата. В края на краищата, през това време бях на 1800 м надолу и не бях запознат с тайните на Кралските военновъздушни сили.
Странното е, че няколко години по-късно съдбата случайно ме срещна с двама от мъжете, които са били в самолета. Те описаха развълнувано как, току-що постъпили в КВВС, им се наложило да направят аварийно кацане само с един колесник. Бяха странна двойка — братя, при това близнаци. Повече за тях можете да научите в мазето. Казваха се Клайв и Матю Брейн. Каква странна поредица от връзки е животът!
13.
Катастрофа! Пълна и абсолютна катастрофа, по дяволите. Тъкмо преполових предсмъртното си писмо, остават ми още доста убийства за описване и повечето стени на горния етаж на замъка се белеят непокътнати пред мен, а флумастерите ми свършиха. Можете ли да повярвате! В момента живея назаем и пиша с флумастер, който всеки момент може да сдаде багажа, както несъмнено ще се убедите по бледите думи.
Честно казано, флумастерите не са свършили. Все още ми остават 30, цяла кутия, половината от онова, с което започнах. Проблемът е, че през 18-те месеца, откакто ги купих, са изсъхнали. Мастилото им се е спекло като съсирена кръв и върховете им са се сбръчкали. Не мога да обясня защо това се е случило само с едната кутия (двете пристигнаха по едно и също време в замъка и оттогава ги държа заедно), но фактът си е факт — би трябвало да разполагам с предостатъчно флумастери, за да изкарам до смъртта си, а ето че нямам нито един. По дяволите, по дяволите, мамка му и по дяволите.
Всичко друго вървеше добре. След ужасите на мазето и смущаващите събития от снощи се бях разтревожил, че може да ми се наложи да се поизмъча, за да възстановя инерцията на писмото. Снощи обаче писах бързо и задоволително, както го правех и по-рано в гигантската ми епитафия. Започнах почти в 22:00 часа, но дори с няколкото прекъсвания за вино и цигари успях да убия мистър Попълтуейт и да потегля за армията до осем сутринта.