Нещо повече, кабинетът, който току-що завърших, е първото място, на което писмото ми наистина постига пълния си потенциал. Спомняте си, че долу така и не постигнах съвършенство. Мисис Бъншоп изпълни две стаи, източната галерия съдържаше две убийства (макар и добре подредени), а кухнята се изправи пред какви ли не проблеми с тръбите и шкафовете. Що се отнася до мазето, колкото по-малко го споменавам, толкова по-добре.
В кабинета обаче писмо и замък се прегърнаха и се получи симбиоза. Започнах историята за мистър Попълтуейт при тавана точно отдясно на входа и продължих да пиша плавно и без никакви пречки по цялата стая, винаги с еднакво големи букви (с размерите на стафиди), като приключих разказа си точно при рамката отляво на входа. Резултатът е дълбоко вълнуващ — спретнат, драматичен, събран, зашеметяващ — и е точно онова, за което мечтаех, когато ми хрумна схемата „едно убийство — една стая“.
— Това е проклет шедьовър — казах си аз, докато поставях последната точка. Почти си заслужава да забавя смъртта си, за да мога да му се възхитя.
И ето че само минути по-късно триумфът се превърна в катастрофа, когато открих, че всичките ми останали флумастери са неизползваеми.
Направих откритието на площадката точно когато излязох от стаята на мистър Попълтуейт. Бях донесъл втората кутия флумастери от спалнята и след като взех един от трийсетте, се качих на стълбата, готов да започна от тавана. Но когато опрях върха в стената и опитах да пиша, по мазилката не се появиха думи, а само някакво смътно, призрачно петно.
— По дяволите — промърморих. — Сигурно е калпав.
Захвърлих флумастера на пода, слязох от стълбата и взех втори. Резултатът бе същият, както и със следващия, със следващия и т.н. Трийсет пъти слизах и се качвах по проклетата стълба, отчаянието ми постоянно растеше, докато накрая не останаха флумастери. Всички се оказаха безнадеждно изсъхнали.
— Копелета! — изплаках аз. — Не може да бъде! Само не и това! Аааа!
Предполагам, че вината е моя. Трябваше да проверя флумастерите в самото начало, да драсна някъде, за да се уверя, че всичко е наред. Така щях да открия проблема миналия вторник и да имам достатъчно време да измисля алтернативен план. А ето че сега съм хванат натясно и на пръв поглед няма бърз изход от положението. По-горните думи са изписани с малкото мастило, останало във флумастерите от първата кутия. Нужни ми бяха 20 от тях, за да стигна дотук, думите са почти неразличими и останалите десет ще ми стигнат само за още два-три абзаца. Чувствам се като човек, който е прерязал китките си и безпомощно гледа как собствената му кръв и животът му бавно изтичат.
Какво да правя? Доктор Банън ще дойде едва в петък и дори да може да ми донесе нови флумастери, времето никога няма да ми стигне, за да завърша писмото, тъй като по график трябва да се самоубия в ранните часове на събота. За отлагане на смъртта ми не може и дума да става — когато решиш да се самоубиваш, наистина трябва, да се придържаш към решението си. Същото се отнася и за мисълта да отида до селото. Просто не бих могъл да понеса всички онези хора. Мога да се опитам да продължа с тебешир или с писалката, но какъв е смисълът? Имам само няколко тебешира и само един пълнител за писалката. Няма да са достатъчни, за да довърша работата си.
Мога и просто да погледна истината в очите — с писмото е свършено. Край. Капут. Фине. След шест дни и бог знае колко думи не мога да продължа нататък. Стигнал съм в задънена улица. Съсипан съм, както можете да си представите. Бих казал, че ми иде да се самоубия, само че и без това ще го правя. Целият този труд, спомените — и всичко това напразно. Спрял съм малко преди финала. Не мога да завърша себе си. Иде ми да плача. Да крещя. И гърбът ми тупти ужасно. А сега и шибаното чукане… Господи, хайде, проклет флумастер… шибано чукане… ох, по дяволите, свършва…
Сега е пладне в сряда, 29 декември, два дни след като написах горното. Както виждате, пиша отново. И както също виждате, почеркът ми е енергичен, четлив и уверен, много по-различен от бледата анемия от предишните няколко абзаца. Да, сдобих се с нови флумастери. И да, напуснах замъка да ги взема, макар че не се отдалечих толкова много, колкото подозирах, че ще се наложи. Просто не можех да изоставя писмото си. Трябваше да остана при него. То е започнало да означава толкова много за мен.