Дадох й парите с точни инструкции за вида флумастери (черни) и бройката им (18). След това се дръпнах назад и й махах и дюдюках, докато тя не се скри зад ъгъла. Едва след като изчезна, забелязах гадното издуване в панталона си. Надявах се да не го е видяла, оправих се и отново седнах да очаквам завръщането й.
Тя каза, че ще приключи за 15 минути, но мина близо час, докато се появи отново.
— Започнах да си мисля, че няма да се върнете — казах аз, когато тя спря до мен и свали прозореца.
— Извинете. Проблем с гумата. Нося ви флумастерите.
Тя посочи кафяв плик на седалката до себе си.
— Качвайте се. Ще ви закарам до дома.
— Много мило от ваша страна, но не мисля, че колата ви ще се справи. Пътеката е доста стръмна на места и е цялата в дупки. Пък и разходката ще ми се отрази добре. Изкачването би трябвало да е много по-лесно от слизането.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
Тя сви рамене, пресегна се и ми даде флумастерите.
— Имате и ресто — каза, докато ровеше в портмонето си.
— Задръжте го.
— Не мога.
— Моля ви. Нямам нужда от него. Ако не го искате, дайте го като дарение или нещо такова.
Тя се усмихна и протегна ръка през прозореца.
— Е, довиждане тогава.
— Довиждане — казах аз, докато поемах ръката й. Наистина не знам как да ви се отблагодаря. Спасихте живота ми.
— Е, чак пък толкова.
— Наистина го направихте. Не мога да ви благодаря достатъчно. Сякаш Бог ви изпрати. Името ми е Рафаел, между другото. Рафаел Финикс.
— Хубаво име — рече тя. — Аз съм Емили.
Тя вдигна прозореца, обърна и потегли обратно към селото.
И сега трябва да продължа. Сряда следобед е, 29 декември, и имам много за наваксване. Очертава се здрава работа, но все още си мисля, че мога да довърша писмото си навреме за смъртта си. Чувствам как енергията ме изпълва целия. Изгарям от желание отново да започна да убивам.
Написаното по-горе зае не само цялата стена между кабинета и банята, но и част от стената на самата баня. Изглежда, че няма да успея да наместя следващата си жертва в помещението й така точно, както успях с мистър Попълтуейт. Няма какво да се направи. Събитията от последните 48 часа бяха важни и трябваше да бъдат разказани подробно. Няма смисъл да пишеш предсмъртно писмо, ако не можеш да проявиш гъвкавост.
Всички флумастери работят идеално (проверих ги до един на лист, за да нямам повече неприятни изненади), макар че както несъмнено вече сте забелязали, не са онова, което поръчах. Казах на сестрата да вземе черни, тъй като това е цветът на писмото дотук (при това съвсем подобаващ цвят, предвид темата). Новите ми флумастери са с различни цветове, всеки комплект съдържа, започвайки отляво, жълт, оранжев, розов, червен, светлозелен, тъмнозелен, син, който не е нито светъл, нито тъмен, пурпурен и гаден, отвратителен кафяв. Вече използвах двата жълти за горния текст и тъкмо започвам първия оранжев. Не знам дали сестрата просто е забравила инструкциите ми, или в магазина не е имало други. И ето че от сериозно черно и бяло послание писмото ми изведнъж започна да прилича на поле със слънчогледи. Изглежда, че е писано краят ми да бъде пъстроцветен.
Трябва да спомена едно последно нещо, преди да продължа със следващото убийство. Докато вървях обратно по пътеката с флумастерите и си подсвирквах доволно, чух някакво шумолене в папратите от дясната ми страна. Обърнах се и видях сред гъсталаците лице. Бледо, доста красиво лице, обрамчено от руса коса. Видях го само за миг преди то да се скрие обратно в зеленината, и когато нагазих в папратите до мястото, където го зърнах, от него вече нямаше и следа. Може и да съм си въобразил. Може да е било заек или нещо подобно. Но съм сигурен, че беше лице. При това смътно познато лице. Много странно.
Стига толкова пустословия. Време е да ида в Америка. Циците на сестрата не ми излизат от ума.
14.
Отплавах за Америка през лятото на 1919 г. поради една-единствена причина — защото Емили беше казала, че ще бъде на кораба.
— Днес отплавам от Саутхемптън — каза ми тя на сутринта след катапултирането на принц Гуми. — Защо не дойдеш и ти? Сигурна съм, че ще си прекараме чудесно.
Нямах нужда от повече увещания.
— Ще се видим на борда! — извиках аз, бързайки в утринната мъгла. — Ако стигнеш първа, поръчай ми розов джин!
Пет часа по-късно, определено позеленял, стоях на палубата на „Аквитания“, докато тя излизаше в неспокойните води на Солент на път за Ню Йорк през Шербур. Вече бях обиколил веднъж кораба в търсене на Емили и през следващите седем дни щях да го направя поне още 50 пъти, проверявайки всеки квадратен сантиметър от съда, в това число машинното отделение и каютите на огнярите. И всичко това напразно. Прескъпата Емили, моята любов, моят живот, я нямаше никаква.