Толкова много имена и лица от онова време изникват в паметта ми. Уоли Дингъл от Маями например, колега спасител, който бе толкова некадърен, че най-често се налагаше да бъде спасяван от плувците, които трябваше да спасява. Винс Маклъски, водещ криминален репортер в „Джърси Сити Инкуайърър“, който пушеше по 300 цигари на ден („Намалих ги!“) и по-късно беше арестуван за извършването на повечето престъпления, които бе отразявал. Преподобният Паркс от Чикаго, който проповядваше в защита на сухия режим, а през свободното време си докарваше прилични доходи от контрабанда на пиячка от Канада. Не бих могъл да забравя и скъпата стара госпожа Клуни, осемдесетгодишна вдовица на мултимилионер от Балтимор, която ми плащаше по 50 долара на ден да позирам гол, докато шофьорът й Пъркинс ме снимаше.
Бих искал да посветя повече място на тези хора и на този период, защото това бе триумфално и жизнеутвърждаващо време, а съм на мнение, че едно предсмъртно писмо задължително трябва да бъде жизнеутвърждаващо. До смъртта ми обаче остават три дни, мястото по стените е ограничено и затова нямам друг избор, освен да загърбя онези години и подобно на дете, играещо на прескочикобила, да прескоча първите две трети от живота си в Америка и да се приземя в началото на 1927 г., когато пристигнах на Юниън Стейшън в Лос Анджелис и когато започва това убийство. Време е да се захвана с кино. Време е да стана звезда!
Не отидох в Лос Анджелис да се захващам с кино. Никак даже. По онова време продавах нов модел верижки за тоалетни (новото беше това, че като дръпнеш верижката, тя свири мелодии) и се надявах, че поради факта, че в Лос Анджелис има повече тоалетни с течаща вода на квадратен метър, отколкото във всеки друг град в Америка, бизнесът ми ще потръгне.
И наистина потръгна. Търговията беше добра. Толкова добра, че след седмица реших да променя плановете и да удължа престоя си, вместо да продължа на юг към Сан Диего.
Сякаш всеки в Лос Анджелис искаше музикална тоалетна верижка. Никога не съм предлагал друга стока, която да се търси толкова много. Тоникът за коса и скалп на капитан Маккейб беше популярен, но не можеше да се сравнява с новите ми верижки. Едва пуснах реклама във вестниците и от „Уорнър Брадърс“ ми се обадиха и поръчаха 200 верижки за екипа на наскоро завършения им филм „Джазовият певец“. След това тоалетните надлъж и нашир се използваха под успокояващите звуци на „Мамо!“ на Ал Джолсън, а рекламата ми се сдоби с драматичен надпис „Да пуснем водата със звездите!“
Продавах верижки на някои от най-прочутите имена на онова време. Борис Карлоф купи 20 като подаръци за приятели, вестникарският магнат Уилям Рандолф Хърст инсталира три в имението си в Сан Симеон, а Грета Гарбо ме покани у дома си да й направя демонстрация, макар че когато пристигнах, нея я нямаше. Дори Чарли Чаплин си е купил една по-късно, ако може да се вярва на слуховете, като я използвал в един епизод от „Модерни времена“ (за жалост епизодът бил изрязан при окончателния монтаж).
В края на 1927 г. бях всепризнат крал на тоалетните верижки по Западното крайбрежие. Поръчките валяха като порой и предлагането едва успяваше да отговори на търсенето. Не вярвах, че нещата могат да потръгнат по-добре, и когато бях извикан с мострите си в дома на Лутър Дж. Декстръс в Бевърли Хилс, разбрах, че съм достигнал върха в професията си. В края на краищата, поръчка от господин Декстръс беше холивудският еквивалент на знака „С кралско одобрение“ пред магазина ти. Не можеше да има по-добро потвърждение на качеството на стоката ти.
Макар че днес не се помни така като Сам Голдуин и Луис Б. Майер, през 20-те Лутър Декстръс (с истинско име Лемуел Дресковиц) беше магнатът на филмовата индустрия. Немият му шедьовър „Америка“ от 1922 г. беше най-успешният филм на всички времена до излизането на „Отнесени от вихъра“, а популярността на „Рапирата на съдбата“ от 1926 г. бе толкова голяма, че се наложи да се построят нови кина за огромните тълпи, които се събираха да го гледат: „Чудовището от блатата на Мисисипи“ пък беше първият американски филм, прожектиран в Япония.
Въпреки че тези филми се радваха на широка популярност, истинският успех на Лутър беше в седмичните приключенски сериали. Те се прожектираха в кината преди основния филм и излизаха от студиото му „Декстръсскрийн“ редовно като от поточна линия, носейки огромни печалби. Например „Най-бързият стрелец на Запада“, смятан от мнозина критици за първия истински уестърн сериал, донесе на Лутър повече приходи, отколкото тези на всички други големи продуценти, взети заедно. Много доходоносен се оказа и сериалът „Малките детективи“, разказващ за подрастващи следователи, които наред с всичко бяха и сирачета. Същото може да се каже за „Приключенията на Аладин“ и „Гангстерът Джо“; при последния всяка серия завършваше с престрелка, в която всички герои умираха, за да възкръснат на следващата седмица.