Тези сериали не само се правеха изключително бързо, но и изключително евтино. Девизът на Лутър бе „Не плащай за нещо, което не ти трябва“ и той го прилагаше на практика, като използваше вълшебното килимче на Аладин като чергило за коня от „Най-бързият стрелец на Запада“, който се казваше Уинчестър и чиято конюшня пък служеше и като спално помещение на сиропиталището, в което спяха малките детективи. Имаше ли начин да се орежат разходите и да се спестят пари, Лутър режеше и спестяваше. Не че това имаше някакво значение за успеха му. Когато се запознах с него през 1927 г., студиото му правеше по десет милиона годишно и той бе деветнайсетият най-богат мъж в Америка. Нищо чудно, че се вълнувах, че ще се срещна с него. Нямаше по-голям от Лутър Дж. Декстръс.
В посочения от него ден и час надлежно се явих в огромното му имение в Бевърли Хилс, носейки мостри на най-добрите ми тоалетни верижки, една от които бях настроил да свири мелодия от последния му блокбъстър „Престрелка в Додж Сити“ (с участието на неизвестния тогава Кларк Гейбъл). Бях доста нервен. Говореше се, че Декстръс хрупал такива като мен на закуска.
По онова време Холивуд не беше обсебен от мисли за собствената си безопасност и успях да мина безпрепятствено по алеята и да стигна чак до внушителната предна врата. Вратата (изключително тежка дървена конструкция с чукче колкото атлетически диск и редици метални нитове) ми се стори позната — и наистина, след като се вгледах по-добре, осъзнах, че съм я виждал като вратата на замъка от „Дивите викинги“ от 1919 г. До нея имаше звънец, който натиснах.
Очаквах да ме оставят да чакам поне две минути — в края на краищата, това бе град, в който могъществото бе синоним на неспазване на времето — и се изненадах, когато вратата се отвори веднага. Още повече се изненадах, когато видях пред себе си малко, много грозно дете в голф панталони и с нещо като голяма кафява палка в ръка.
— Да! — изписука грозното момче с много тънък носов глас.
— Дойдох да се видя с мистър Декстръс — казах аз, като се наведох и го потупах по главата. — Би ли отишъл да го извикаш, синко?
Детето страшно почервеня и грозното му лице заприлича на червен лист, смачкан на топка.
— Аз съм Лутър Декстръс! — изрева то и ме смушка с пръст в корема. — А ти кой си, по дяволите?
За момент онемях, толкова бях изумен от ръста на мъжа пред мен. Разбира се, бях чувал, че е дребен, но изобщо не бях подготвен за нещо толкова дребно. Думата всъщност не подхожда за физиката му. Беше миниатюрен дори по детски стандарти. Достатъчно беше да му сложиш рокля и боне и щеше да прилича на кукла, макар и изключително непривлекателна.
— Попитах кой си ти, по дяволите! — повтори той и напъха кафявата палка в устата си. Едва тогава осъзнах, че това е пура.
— Ужасно съжалявам — запелтечих аз. — Непростима грешка. Не очаквах, че лично ще отворите… така де, предположих, че ще го направи иконом или нещо такова.
— За какво ми е иконом? — озъби се той. — Чиста загуба на пари! Ако ми потрябва прислуга, наемам си за деня. За трети и последен път, кой си ти и какво искаш?
— Аз съм мистър Финикс — отвърнах, подавайки му визитката си. — Дойдох за тоалетните верижки.
— Тоалетни верижки ли?
— Да, музикалните тоалетни казанчета.
— Това някаква нескопосана шега ли е? Защото ти казвам, господинчо, че не обичам шегаджиите.
— В никакъв случай — уверих го аз. — Вие ми писахте. Имаме уговорена среща.
Извадих писмото от джоба на сакото си и му го показах.
— Хм — промърмори той. — Добре, влизай. И си дръж шибаните ръце по-далеч от главата ми!
— Да, господин Декстръс. Наистина ужасно съжалявам за това.
— Още повече ще съжаляваш, ако го направиш отново — изръмжа той. — Ще наредя да ти счупят краката.
Пусна ме да вляза, затвори вратата с оглушителен трясък и тръгна по разкошния мраморен коридор. От двете страни имаше стаи и успях да зърна през прозорците просторните, грижливо оформени градини зад къщата. Стори ми се, че чувам глухото тупване на топка за тенис и писклив женски смях, но не бях сигурен.