— Добре — изръмжа той. — Ето как стоят нещата. Правя кастинг за нов сериал и търся свежо лице за главния герой. Става въпрос за рицари, турнири и разни такива работи, действието се развива в средновековна Англия. Филмите ще са озвучени, така че ми трябва човек с британски акцент. Въртенето ме накара да се замисля.
— Въртенето ли?
— Да. На верижките. Приличат на онези оръжия, които са използвали рицарите. Как ги наричаха?
— Боздугани?
— Да, точно така. Боздугани. Въртеше верижката както рицар върти боздуган. Искам да се явиш на пробни снимки. Ако се получат, ще те използваме. Ако ли не, ще продължиш да продаваш кенефи или каквото там правиш. Ела утре в студиото в седем сутринта. Ще ги предупредя. А сега събирай тези боклуци и се разкарай.
И с тези думи той излезе от банята. Прибрах си мострите и забързах след него.
— Ами верижките? — извиках аз, докато тичах надолу по стълбите. — Ами „Модел III“?
— Майната му на „Модел III“ — извика той през рамо. — Ще те направя звезда!
Някои хора влизат в киноиндустрията през главния вход, други през задния. Доколкото знам, аз съм единственият, който е влизал през тоалетната.
Както бях инструктиран, на следващия ден се явих в „Декстръсскрийн“ (все така въоръжен с мострите си), където от мен поискаха да се облека като средновековен рицар, да чета сценарий, да позирам пред камерата и да атакувам един стол с голям широк меч. Имаше още двама кандидати — висок атлетичен мъж на име Кари Грант и спокоен, тих сценичен актьор на име Лесли Хауърд — но поради някаква причина бях определен за най-подходящ и ролята се падна на мен. Същия следобед подписах седемгодишен договор и получих ключ за собствена гримьорна, в която трябваше да се явя в 5:30 на следващата сутрин за премерване на костюм. Някъде в цялата суматоха изгубих тоалетните си верижки; странно, но това ме депресира повече, отколкото ме бяха въодушевили новопридобитата слава и богатство.
Сериалът се казваше „Белия рицар от Бозуърт“ и имах съмнителната чест да играя главната роля. Съмнителна, защото скоро открих, че макар да бях героят на шоуто и да вършех изключителни и невъзможни доблестни дела във всяка серия, играех надянал тромав железен шлем. Като се изключат двете неадекватни дупки за очите и тънкият процеп, през който си казвах репликите, шлемът напълно скриваше лицето, ми и тъй като го носех във всеки епизод, за четирите години като актьор сигурно станах най-неразпознаваемата звезда в цялата история на Холивуд.
— Той е загадъчен — обясни Лутър, докато пафкаше огромната си пура. — Сражава се със злото и спасява пачаври от дракони, но никой не знае кой е, по дяволите. Това е привличащото в него. Той е герой без лице.
— Тогава защо ви трябваше ново лице, което да го играе? — поинтересувах се аз.
— Защото новите лица са евтини — отвърна той. — Независимо дали ги виждаш или не.
Типичен отговор за Лутър. Ако не друго, беше поне откровен.
Като качество „Белия рицар от Бозуърт“ беше може би най-лошият сериал, правен някога. В сравнение с него „Най-бързият стрелец на Запада“ беше същински шедьовър. Играта, в това число и моята собствена, беше ужасяваща, декорите бяха толкова евтини, че бяха на границата със сюрреализма, а костюмите така явно бяха ушити от стари завеси и армейски запаси, че щяхме да постигнем по-голяма историческа правдоподобност, ако се бяхме снимали голи. Ако цензурата позволеше, сигурно щяхме да се снимаме голи, тъй като костюмите струват пари, а парите, както не пропускаше да отбележи Лутър, „са нещо, с което разполагам в изобилие, и смятам нещата да си останат по този начин“.
Всеки разход, който можеше да се спести, се спестяваше. Железният ми шлем всъщност беше преправена кофа, а бюджетът никога не позволи включването на повече от един кон на епизод, обикновено крастав, което водеше до заснемането на доста интересни рицарски турнири.
В интерес на истината, Лутър плати за услугите на професионален сценарист, който написа сценария за първия епизод. Този сценарий обаче беше използван за всички останали 216 серии, като единствената разлика бе, че имената са сменени и че всяка седмица лошият е различен. Понякога беше зъл барон, понякога магьосник, понякога чудовище, а понякога, ако Лутър се чувстваше предразположен към нещо екстравагантно, и трите неща едновременно. Драконът на смъртта се появи в цели 103 епизода, което създаде почти непреодолим проблем за правдоподобността на историята, тъй като го убиваха в края на всяка серия.
Сюжетът беше клиширан до степен на кататония. Красива девица, чиято роля през всичките четири години на сериала се играеше от две жени, редуващи се през седмица и с различни перуки, беше тормозена от някой от споменатите по-горе лоши. Белия рицар неизменно пристигаше да защити честта й и да се превърне в обект на абсолютното й обожание. В кулминацията на всеки епизод девицата беше отвличана, връзвана и заплашвана със смърт. В последния миг обаче се появявах аз, убивах лошия и я спасявах. Следваше кратко целуване, по време на което не свалях железния си шлем, и накрая препусках към залеза, докато неизменният глас казваше: „Никой не знае откъде дойде той и накъде замина, но за пореден път Белия рицар извърши добро“.