Всяка сутрин трябваше да ставам в четири, за да се явя в студиото в пет. През следващите 12 до 14 часа изпълнявах екстравагантни и дръзки дела, нахлупил преправената кофа (пълен ад под силната светлина на прожекторите в студиото), след което вземах бърз душ и поемах, отново в костюма си, за някоя бляскава премиера или префърцунено благотворително тържество. Рядко се връщах у дома преди полунощ, обикновено много по-късно, и успявах да поспя няколко часа, преди да започна всичко отначало. И така беше шест дни в седмицата, 52 седмици в годината, четири години. Без никакво колебание посочвам кариерата си на филмова звезда като най-уморителната работа, която съм имал някога.
Това не означаваше, че нямаше и плюсове. Макар че по стандартите на другите големи студиа „Декстръсскрийн“ плащаше жалки трохи, парите бяха цяло състояние в сравнение с онова, което изкарваха повечето хора. Купих първата си кола (доста подхождащ ми „Форд Т“ от 1926 г., жълто-кафяв като феникс) и платих първата вноска за къща на Тропикал Авеню. Освен това се сдобих с крещящ златен пръстен, чиято предна част се развиваше, разкривайки тайник, в който държах Хапчето. През следващите няколко години смъртта беше буквално на върха на пръстите ми.
Присъствах на най-добрите партита, макар и винаги костюмиран, и станах близък приятел с хора като Гари Купър, Роналд Колман и Мабел Норманд. Имах своя маса в ресторант „Браун Дерби“, играех тенис с Чарли Чаплин и станах редовен гост на У. Р. Хърст в огромното му имение в неокласически стил в Сан Симеон. Дори плувах гол с Грета Гарбо, която ми се извини, че ми е вързала тенекия, когато я бях посетил да й демонстрирам музикалните тоалетни верижки.
А най-хубавото бе, че половият ми живот тръгна на шеметни обороти. Харесва ми да мисля, че дори без костюм съм доста привлекателен мъж. А с наметало на кръстоносец, фалшива ризница и бойни ръкавици бях направо неустоим. Някои от най-прекрасните жени на онова време минаха през спалнята ми и през повечето други стаи на къщата ми на Тропикал Авеню и беше достатъчно да размахам меча си, за да накарам момичетата да ми падат в краката. Няма да се разпростирам по темата, за да не излезе, че се фукам, но ще кажа само, че Теда Бара имаше най-фантастичните цици, а Джоан Крофърд най-чувствените устни, които съм виждал.
Да, да бъдеш звезда си имаше своята забавна страна с нейните малки привилегии и свободи. Като цяло обаче беше трудно, отегчително и потискащо занимание — безкрайна поредица от лоши сценарии, лоши сюжети, лоши публични изяви и поне за мен, все по-лошо настроение. Започнах да пия здравата — тройни уискита в шест сутринта — и ставах все по-зависим и по-зависим от разтворимия кокаин, предписан ми от доктора на студиото. Отначало леко се дразнех от феномена Белия рицар, но по-късно започнах да го приемам с неприязън и накрая го ненавиждах с всяка клетка на тялото си, така че сутрин ставах и отивах в студиото със същия ентусиазъм, с който бих се изправил и пред наказателен взвод. Ненавиждах костюма си, ненавиждах нелепите реплики, които трябваше да изричам, ненавиждах себе си, че продължавам с цялата глупост. Най-вече обаче ненавиждах Лутър Декстръс, задето ме накара да играя тази роля. Всяка седмица влизах в кабинета му и го умолявах да ме освободи от договора. И всяка седмица Лутър отказваше.
— Докарваш ми големи пари, синко — весело казваше той, пафкайки огромните си пури. — А големите пари са единственото, за което ми пука.
— Лутър, вече не издържам — молех се аз. — Мразя проклетия Бял рицар. Можеш да използваш вместо мен някой друг, за бога.
— Не искам никой друг — отговаряше той и ме потупваше по гърба. Ти си Белия рицар. Никой не може да бъде добър като теб. Ролята е част от теб.
— Ами ако откажа да работя?
— Ще те съдя.
— Ще напусна страната.
— Ще пратя хора да те намерят. Подписал си договор, по дяволите. Повечето хора биха дали мило и драго да са на твоето място. Повечето хора биха ми целували задника, за да са на твоето място. Шибани неблагодарни англичани! А сега се връщай на площадката и прави онова, за което ти плащам.
Към август 1931 г. бях стигнал до края на търпението си и в по-пияно състояние сериозно се замислях дали да не развия златния си пръстен и да метна Хапчето в устата си. И точно тогава най-неочаквано бях извикан в кабинета на Лутър.
— Влизай, влизай! — с необичайно дружески тон извика той. — Сядай. Вземи си пура. Вдигни си краката на бюрото. Отпусни се.