— Какво има, Лутър? — уморено попитах аз. — Какво искаш сега? Ако е поредната рекламна кампания на паста за зъби, не проявявам интерес.
— Нищо подобно — разсмя се той. — Имам добра новина!
— О, ясно. И каква е тя? Нов шлем ли ще получа? Или втори кон за снимките.
Той се изкиска.
— Типичен английски хумор. Много смешно. Не, искам да ти кажа, че свалям „Белия рицар от Бозуърт“. Край на сериала.
— Какво?
— Край. Финито. Дотук с Белия рицар. Махни се, докато си пръв, така знам аз.
— О, Лутър! — извиках аз и буквално паднах в краката му. — Това е най-чудесната новина, която съм чувал! Благодаря! Благодаря!
— И става още по-добре — изписука той. — Започвам нов сериал и ти ще бъдеш звездата в него!
Престанах да правя метани и погледнах нагоре към него — или по-точно напред към него, защото бях на колене и горе-долу се изравнявахме.
— О, да.
— Действието се развива в Древния Рим — ентусиазирано започна да обяснява той. — С колесници, роби, девици весталки и всички онези глупости. Ще бъде нещо грандиозно.
Сърцето ми се сви.
— Как се нарича, Лутър? — изстенах.
— Страшно ще ти хареса — изкиска се той. — Нарича се „Маскираният гладиатор“. И познай кой ще играе гладиатора?
Две седмици по-късно свикахме пресконференция по случай началото на новия сериал.
Пресконференциите на Лутър бяха легендарни. Ако беше изразходвал за продукциите си поне частица от усилията, мисълта, времето и парите, които хвърляше за пресконференциите, несъмнено щеше да се прослави като продуцента с най-екстравагантно въображение на Холивуд за всички времена.
— Не е важна стоката, а как я продаваш — обясняваше той. — Хората са готови да ядат и лайна, стига да ги оформиш достатъчно добре.
Истина, която се потвърждаваше отново и отново от успеха на продукциите му. Създаването на един епизод от „Белия рицар“ струваше някъде от порядъка на 2500 долара. Десет пъти по-висока сума се харчеше редовно за реклама и публични изяви, които да привличат зрители. Веднъж плати на Градския съвет на Лос Анджелис 60 000 долара, за да затвори Сънсет за един ден и да проведе рекламен рицарски турнир. Номерът действаше. Приходите от прожекциите скочиха с почти 17% и той възвърна парите си за броени дни.
За Лутър Декстръс рекламата беше всичко и той никога не пестеше усилия да я получи. Използваше всичките си връзки и всяко клише в опитите да вдигне шум около продукцията на студиото си. Пускането на „Малките детективи“ беше отбелязано с раздаването на шоколади на всички сирачета в Америка, без значение дали искат или не, а зрителите на премиерата на „Америка“ от 1922 г. бяха получили миниатюрна позлатена Статуя на свободата с шампоан за вана в нея. „Белия рицар“ започна със средновековно шествие, в сравнение с което продукциите на Сесил Б. Демил изглеждаха невзрачни.
За пресконференцията си по случай началото на „Маскираният гладиатор“ обаче Лутър надмина дори собствените си стандарти. Голяма част от задната част на „Декстръсскрийн“ беше отделена и на нея бе построено копие на Колизеума в реални размери. Отзад изглеждаше като куп дървени панели, поддържани от скеле. Ако минеш от другата страна обаче, ефектът беше зашеметяващ с местата за зрители, украсената със сатен императорска ложа и два тъмни тунела от двете й страни, от които се появяваха гладиаторите. Разбира се, всичко това по-късно щеше да се използва при заснемането на самите серии, но изобилието на детайлите и здравината на конструкцията се дължаха изцяло на факта, че Лутър иска да проведе там пресконференцията си.
Той лично щеше да говори от императорската ложа. Тя се намираше в самия център на постройката, на около три метра над нивото на арената, покрита с пурпурен балдахин и цяла батарея микрофони, подредени по парапета отпред. Отляво и отдясно бяха настанени над 500 костюмирани статисти (специално наети за долар на ден да реват, крещят и да създават атмосферата на Древния Рим), а от двете страни на подиума на нивото на земята се намираха тунелите, от които в разгара на събитието щях да се появя аз заедно с още един гладиатор и двамата щяхме да изпълним грижливо подготвен двубой с мечове за удоволствие на пресата. Представителите й щяха да бъдат настанени на самата арена и да гледат нагоре и на петнайсетина метра назад към Лутър.
Най-поразителната атракция на цялото начинание обаче представляваше голямо оградено пространство в подножието на императорската ложа, между отворите на тунелите. Тази донякъде необичайна добавка имаше малко езерце в средата и беше заобиколена от висока метър и половина телена ограда — необходима предпазна мярка, тъй като ограденото място бе пълно с живи алигатори. Идеята беше, докато се бием, двамата с другия гладиатор да се блъснем в оградата, да раздразним влечугите и така да засилим драмата на сблъсъка.