Емилио Салгари
Последните флибустиери
1. Страшният кръчмар
— Ко… ко… ко… Какво е това, за всички гръмотевици и бури на Бискайско море? Ко… ко… Знам, че папагалите се наричат Коко, но мисля, че този, който ми е написал писмото, не е птица с пъстри пера!… По-добре да извикам жена си. Кой знае дали тя няма да разгадае тези драсканици… Панкита!…
Иззад дългия тезгях от акажу, където изплакваше чаши, се подаде красиво облечена, силна, около тридесет и пет годишна тъмнокоса жена с бадемовидни очи като на андалуските.
— Какво искаш, Пепито? — попита тя.
— По дяволите Пепито!… Аз съм дои Барехо, а не някакъв Пепито! Кога най-сетне, жено, ще запомниш, че съм гасконски благородник?
— Името Пепито е по-нежно, съпруже мой.
— Остави го в Севиля.
Човекът, който говореше, беше висок и слаб като върлина, с увиснали прошарени мустаци и с енергични черти на лицето. Застанал прав до една маса, около която бяха насядали половин дузина метиси, допиващи големите си чаши с мескал1, той се взираше в парче хартия.
— Чети ти, Панкита — каза, като подаде листа на жена си. — В Гаскония не пишат така, за всички гръмотевици на Бискайско море! Кръчмарката взе писмото и го разгледа.
— „Карамба“!… — възкликна тя. — Не разбирам нищо.
— Всички кастилци ли сте магарета!… — извика кръчмарят.
— Кой донесе това писмо?
— Едно индианче, но не ми се Стори да е от управлението на пощите.
— Ей!… Дон Барехо!… — извика Панкита, като хвърли към мъжа си огнен поглед. — Да не би да става въпрос за среща с някоя чужденка? Запомни, че кастилките винаги носят кама в пазвите си.
— Никога не съм виждал твоята — отвърна със смях кръчмарят.
— Но бих могла да я сложа.
— Значи все още има време, а дотогава ще можем да разчетем тези проклети драсканици.
В този момент вратата на кръчмата се отвори и влезе човек, загърнат в широка мантия, от която се стичаше вода, защото над Панама вилнееше страшна буря.
Човекът се запъти към една от масите, разтвори пелерината си, под която се показа богата дреха от фина тъкан със златни копчета и закопчалки, свали шапката си и като удари силно с юмрук по масата, извика:
— Ей ти, проклет кръчмарю, тук не давате ли на благородниците да пият?
Кръчмарят погледна свирепо благородника и отвърна грубо:
— Викате ли ме?…
— Да, проклет кръчмарю — отговори новодошлият. — Когато един благородник влиза в кръчма, стопанинът трябва да го посрещне и попита какво желае.
— Е, господине — отвърна кръчмарят, като зае предишната поза. — Струва ми се, че си позволявате да повишавате глас в моя дом малко повече, отколкото е редно.
— Вашият дом ли?…
— Гръм и мълнии!… Да не би вие да плащате наема, благороднико?
— Кръчмата е обществен дом.
— Дявол да го вземе! — извика кръчмарят.
— Ей, добри човече, струва ми се, че сега вие повишавате глас!
— Мълнии от Бискай!… Собственик на кръчмата съм аз!…
— Прекрасно.
— А освен това съм и гасконец!…
— А пък аз съм от Долна Лоара.
Тези думи бяха достатъчни, за да укротят разгневения кръчмар, който заговори по-спокойно.
— Вие сте френски благородник?… Но защо не ми казахте това по-рано?
— Но вие не ме оставихте дори да говоря!
— Какво желаете, господине?
— От най-хубавото вино: херес, аликанте или порто, стига само да е добро.
Гостилничарят се обърна важно към жена си:
— Разбра ли как умеят да пият французите от велика Франция? Донеси на господина от най-отлежалото вино. Струва ми се, че има няколко бутилки бордо.
— Да, Пепито.
— Е, стига с това Пепито. Аз съм гасконец, а не тореадор от Севиля. Запомни го!
Той издърпа писмото от ръцете й и отново се взря в него.
Може би тъкмо разгадаваше още една дума, когато вратата на кръчмата се отвори и вътре нахълта още един посетител. Както и първия и този беше загърнат в широка, просмукана с вода пелерина. Имаше вид на четиридесетгодишен, макар мустаците му да бяха сиви, а лицето силно загоряло. Подобно на французина, той седна и с такава сила удари по масата, че за малко да я строши напълно.
При този шум кръчмарят погледна свирепо нахалника.
— Гръм и мълнии… — извика. — Да не би днес да има нашествие на сърдити кучета! — Приближи се до новия посетител и като го изгледа от главата до петите, го попита: — Кой сте вие?
— Говори по-малко, кръчмарю на дявола, и ми донеси нещо за пиене. Умирам от жажда и страшно бързам.
— Аз пък не.
— Ей, кръчмарю от ада! — извика непознатият, като отново удари с юмрук по масата. — Ще дрънкаш ли още? Ще ми донесеш ли една бутилка, да или не?