— Всичко това никак не ми е ясно — отбеляза ханджията. — На този негодник сигурно му е било платено от маркиза, за да ви убие. Я да го видя, аз познавам доста от тези наемни убийци.
Той се приближи до ранения, който, изглежда, бе припаднал, и освети лицето му с фенера. Внезапно от гърдите му се изтръгна вик и той отстъпи две-три крачки:
— Ах! Нещастник!… Нещастник!… Подозирах го.
— Какво? — попитаха в един глас Мендоса и Бутафуоко.
— Помогнете ми да занесем вътре този човек — отговори Вандое. — Не бива да го оставим да умре.
Тримата мъже повдигнаха ранения и влязоха в странноприемницата. Спряха се в една просторна стая на партера, където имаше шест свободни хамака. Повдигнаха много внимателно ранения и го поставиха в една от меките и удобни постели.
С една наваха9, подадена му от Вандое, Мендоса разряза куртката му, горната вталена дреха и ризата му и откри раната.
— Нищо сериозно — каза, като спря с кърпичка кръвта, изтичаща обилно от раната, превърза го, доколкото можа, и допълни: — После ще се заемем с този човек. Обясни ни сега, Вандое, защо така се уплаши.
За нас това е необяснимо. Виждал ли си и друг път този авантюрист?
С изкривено от ужас лице Вандое погледна буканиера и флибустиера, после попита със сподавен глас:
— Не ви ли я доведе?
— Кого — попитаха едновременно Бутафуоко и Мендоса.
— Госпожицата.
— Ти си полудял! — извика Бутафуоко. — Какво искаш да кажеш!
— Нямам смелост да сторя това. Сега разбирам, че сме били изиграни!
— Е, хайде говори! — каза буканиерът, който започваше да губи търпение. — Обясни ни най-сетне.
— Сеньорита ди Вентимилия — повтори ужасено Вандое. — Днес следобед този човек дойде тук с една бележка, подписана от Бутафуоко. В нея се предупреждаваше сеньоритата, че трябва незабавно да напусне странноприемницата, тъй като скривалището било разкрито от маркиз ди Монтелимар.
Бутафуоко и Мендоса останаха като гръмнати.
— Сеньоритата изчезнала! — успя най-после да извика Бутафуоко, докато Мендоса си скубеше косите.
— Кажи ми, Вандое — запита Бутафуоко, който веднага си бе възвърнал самообладанието, — сеньоритата не се ли усъмни в това?
— Ни най-малко, защото на бележката стоеше твоят подпис, а и тя вече знаеше, че се крои нещо.
— В колко часа излезе оттук?
— Към три часа следобед.
— И излезе с този човек?
— Сигурен съм, защото още днес забелязах на лицето на този авантюрист дълбок белег, причинен вероятно от удар със сабя.
— Добре! А сега се погрижи за ранения, и то колкото се може по-добре. От него ще узнаем къде е завел малката графиня ди Вентимилия… Има ли осветление в твоя кабинет?
— Да, приятелю.
— Ела, Мендоса — обърна се към него Бутафуоко. Отвориха една врата и влязоха в съседната стаичка, която служеше за канцелария.
— Кураж, господин Бутафуоко — проговори флибустиерът, като напълни две чаши с вино. — Прояснете мислите си с това порто, което Вандое вероятно е запазил за нас.
— Скъпи мой, мисля си, че имаме противник, достоен за нас… Истината е, че той бе накарал да се потруди дори и синът на Червения корсар. Ако не успеем да си вземем сеньоритата, ще трябва да се откажем от наследството на Великия Качико дел Дариен, защото присъствието на дъщерята на корсара е абсолютно необходимо.
— Да, зная — отвърна Мендоса. — Старейшините на племената няма да дадат съкровищата на първите срещнати. Най-трудното сега ще бъде отново да я измъкнем от ръцете на маркиз ди Монтелимар. Явно той търпеливо е изчаквал идването й в Панама.
— Дали не са ни забелязали, когато сме минавали през провлака?
— Кой ли може да ни е познал след шест години?
— И все пак, още щом стъпихме в Панама, и веднага ни наобиколиха шпиони. Съвсем не смятам, че маркизът те е познал, докато се разхождахме по товарното пристанище.
— Тук трябва да има някаква тайна, господин Бутафуоко. Преди всичко бих искал да узная защо онзи буканиер, изпратен при граф ди Вентимилия от Великия Качико, ни изостави, като слезе на континента под предлог, че отива да предупреди племената на Дариен за предстоящото идване на принцесата. Не забелязахте ли нещо двойнствено в този човек?
— Повече, отколкото мислиш? — отвърна Бутафуоко.
— Дали не ни е предал той, за да си присвои съкровището?
— Възможно е, Мендоса, но аз познавам индианците и зная колко са упорити. Те ще предадат наследството на Великия Качико само в ръцете на сеньоритата.
— А как ще я познаят?
— По тайнствената татуировка на рамото на малката графиня, тя представлява нещо като царски печат.
— Значи сме предпазени от всякаква измама.