Той обърна още една чашка с ракия и седна близо до вратата, като наблюдаваше минаващите хора.
Надвечер, когато ураганът отново започваше да вилнее, Панкита излезе от кръчмата, а мъжът й с трясък затвори вратите, за да предупреди съседите, че не желае да го безпокоят.
Беше измъкнал от гардероба една ръждясала ризница и шлем и усърдно се зае да ги търка. Когато сметна, че са достатъчно излъскани, грабна една свещ и бутилка ракия, отпуши я и слезе в избата, за да провери в какво състояние се намира Пфиферо.
Покатери се, повдигна капака на голямата бъчва и се спусна вътре, като внимаваше да не стъпче бедния фламандец.
— Ей, господин Арнолдо! — подвикна дон Барехо, като го разтърси енергично. — Докъде стигнахме с храносмилането?
Отначало получи в отговор само дрезгаво мърморене, после устните на нещастника се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо.
— Кажете, господин Арнолдо — добави гасконецът. — Жаден ли сте?
— Да… да… пия…
— На вашите заповеди, господин Арнолдо.
Той напъха в устата му гърлото на бутилката и го държа здраво, докато повече от половината от съдържанието не изтече.
— Превъзходно, нали, господин Арнолдо?
Фламандецът не отговори. Поразен от новата доза алкохол, той се сви на кълбо и отново захърка.
— Да го оставим да си почива спокойно — промърмори дон Барехо. — ще бъде неразумно, ако го накарам да погълне цялата бутилка.
Той се измъкна от бъчвата, постави на място капака, като внимаваше да не го затвори плътно, и се върна в кръчмата, за да нахлузи ризницата и да сложи на главата си шлема.
Петнадесет минути по-късно, цялата измокрена до кости, Панкита се върна, придружена от красив, около тридесетгодишен мъж, мургав като индианец и с големи черни мустаци, които му придаваха доста войнствен вид.
— Докара ли каручката, Риос? — попита дон Барехо. г — Да, зетко — отвърна красивият младеж.
— Знаеш ли какво ни предстои да направим?
— Сестра ми вече ми обясни всичко.
— Взе ли със себе си поне една сабя? Това приключение може да свърши зле.
— Знаеш, че си служа по-добре с тоягата, затова съм си взел една доста дебела.
— Тогава да побързаме… Панкита, ела да ни светиш.
Двамата мъже слязоха в избата, дигнаха без усилие голямата бъчва и я пренесоха до количката, спряна пред портата на кръчмата, като я сложиха изправена, за да не нарушават съня на фламандеца.
— Затвори веднага кръчмата и не отваряй на никого! — поръча дон Барехо на Панкита.
Целуна я и тръгна след количката, която силният кастилец теглеше по-добре и от муле.
Тази нощ не бе по-спокойна от предишната. Валеше като из ведро, а вятърът виеше из тъмните улички. Братът на Панкита и дон Барехо, единият теглейки, а другият бутайки, бяха стигнали до края на улицата, когато срещнаха трима души.
— Ей, накъде по това време с това вино? — извика единият от тях.
— На пристанището — отвърна сухо дон Барехо.
— Може ли да го опитаме, преди перуанците или клиентите да са го изпили всичкото?
— Стоката е запечатана — отвърна гасконецът.
— Е, хайде!… — извика друг. — Ще пробием бъчвата и ще посмучем. — Мислиш ли, че нямаме достатъчно пиастри, за да ти платим.
— Аз не съм собственикът.
— Опитваш се да ни излъжеш, но ние познахме в теб собственика на кръчмата с призраците.
— Е и какво искате? — попита гасконецът.
— Да пием, „пор Диос“ — отвърнаха тримата непознати, като застанаха пред Риос, за да му попречат да продължи.
— Ако искаш, ще вдигна капака и ще хвърля в краката ти животното, което е затворено вътре. Бих искал да те видя тогава, самохвалко, как ще побегнеш! Знаеш ли, че там вътре има един ягуар.
— Шегуваш ли се! — възкликнаха и тримата мъже.
— Тогава доближете магарешките си уши до бъчвата и послушайте — им каза дон Барехо.
В този момент фламандецът така хъркаше, че дори дъгите на огромния съд трепереха. Тримата непознати недоверчиво се доближиха до каручката и протегнаха глави към бъчвата. Дочули това дрезгаво боботене, те отскочиха назад изплашени.
— Дявол да го вземе! — извика един от тях. — Собственикът изнася призраците, които са населили избата му!… Да бягаме, приятели! Много скоро и тримата изчезнаха в тъмнината.
— Знаеш ли къде се намира странноприемницата „Рио Верде“? — попита гасконецът.
— Да, зетко.
— За сега трябва да спрем там.
Двадесет минути след това те пристигнаха под проливния дъжд в странноприемницата „Рио Верде“.
Както дон Барехо предполагаше, Мендоса, Бутафуоко и Вандое вече ги чакаха. Размениха само няколко думи, след което буканиерът и флибустиерът изнесоха един човек, който сякаш не даваше признаци на живот.