— Този ли трябва да прави компания на Пфиферо? — попита гасконецът и побърза да свали капака на бъчвата.
— Да — отвърна баскът.
— Струва ми се, че е умрял.
— Дадохме му да пие, за да не вика.
Те вдигнаха мнимия син на знатен испанец, спуснаха го внимателно в бъчвата и го сложиха да легне до фламандеца.
— А сега бързо към пристанището! — нареди Бутафуоко. — Ние ще придружаваме каручката, а Вандое ще ни води.
Каручката се затъркаля под проливния дъжд, бутана от Мендоса. Вандое вървеше отпред, за да показва пътя, а Бутафуоко представляваше ариергардът.
Петимата мъже вече бяха започнали да съзират фенерите на корабите, пуснали котва в пристанището, когато дочуха шум от тичащи като луди хора, опитващи се да ги настигнат.
— Спри, Риос — заповяда дон Барехо, като вдигна сабята си. Якият кастилец спря каручката и грабна една от чепатите тояги, които използват селяните в Манча.
— Далеч ли сме от къщата? — попита Бутафуоко Вандое.
— Остават ни още около двеста крачки, но по-добре тези типове да не ни видят, когато влизаме. Твърде вероятно е да са агенти на маркиз ди Монтелимар.
— Гръм и мълнии!… Тогава здравата ще ги наложа — извика дон Барехо.
— И аз не по-зле от теб, приятелю — допълни Мендоса. Десетина мъже, загърнати в широки пелерини и нахлупили широкополи шапки, вече настигаха каручката след дълго и уморително бягане.
— Кои сте вие и какво искате? — попита Мендоса, като се приближи до тях със сабя в ръка.
— Искаме да знаем от кого сте откраднали тази хубава бъчва — извика единият от непознатите.
— Свиня такава! Ти за крадци ли ни вземаш?
— По това време и под този дъжд не може да се кара вино.
— Какво искате да докажете?
— Че сме жадни и ви предлагаме да ни разрешите да опитаме съдържанието. — Да, жадни сме! — извикаха всички.
— Ей, ти, който искаш да опиташ това винце — извика гасконецът, като се обърна към главатаря на шайката, — ела да го чуеш как мърмори. После ще ми кажеш дали според теб може да се пие.
— Щом шуми, значи виното е прясно, а на нас то много ни харесва, защото е по-сладко — отвърна непознатият, като залепи ухо до бъчвата.
— Чуваш ли нещо? — попита гасконецът.
— Ха!… Подиграваш ли се?… Сякаш вътре има диви ръмжащи животни.
— Лъжеш се, приятелю, тук вътре има призраци, които уловихме в избата на една прочута кръчма и които отиваме да изхвърлим в морето. Тези думи бяха посрещнати от бурен смях.
— Приятели — провикна се главатарят на шайката, — страхувате ли се от призраци?
— Не!… Не!… — извикаха всички.
— Извадете сабите си и нека се бием с тези синове на Сатаната. Обърнете бъчвата!
— Коя? — попита Мендоса.
— Тази на каручката ти. Шегата свърши, драги, а сега, ако продължаваш да ни досаждаш още, ще се разправяме със сабите.
— О, смешникът, който…!
Страшен удар през устата с плоската страна на сабята прекъсна думите му и му изби няколко зъба.
Другарите на ударения, които изглеждаха много весели, измъкнаха сабите си и се нахвърлиха върху четиримата мъже, които ги очакваха, без да трепнат, облегнати на каручката. Риос дебнеше подходящия момент, за да заиграе със страшната си тояга по гърбовете на нападателите.
Последните, свикнали по-скоро да изпразват бокали, пълни с вино, отколкото да боравят със сабята, още след първата атака се оказаха в лошо положение. Сред сипещите се удари се чуха два-три болезнени стона, после двама от мъжете стремглаво напуснаха бойното поле. Тъкмо останалите се канеха отново да атакуват, когато се намеси силният кастилец.
Всичко свърши твърде бързо. Нападателите, обсипвани с удари от тоягата му, устояха за малко, после и те побягнаха презглава, като оставиха на бойното поле изпочупените си саби.
Кастилският Херкулес и Бутафуоко се втурнаха да ги преследват, за да им попречат да се върнат отново и ги нападнат, а дон Барехо, Мендоса и Вандое забутаха с все сила каручката към пристанището, като я скриха на сигурно място под един тъмен навес, зад който се издигаше скромна рибарска къщичка, разположена срещу товарното пристанище. Жилището, наето от Вандое, за да имат приятелите му в случай на опасност по-добра възможност да се качат на някой кораб, беше твърде скромна къщичка само на един етаж. Състоеше се от три стаи и един навес за простиране на мрежите.
Вътре светеше, а вратата беше отворена, така че Вандое, гасконецът и баскът не чакаха, за да влязат. Един недодялан мъж: на средна възраст с вид на моряк ги очакваше в една от стаите, която служеше едновременно и за кухня, и за трапезария. Когато ги видя да влизат, той извади лулата от устата си, свали каскета си и каза: