— Има десетина в кухнята — отвърна гасконецът. — Риос не си губи времето напразно.
— Нещастният фламандец беше посивял.
— Какфо още мога да бъда полезен на фас? — запелтечи той. — Кога ще тръгне маркизът за Дариен? Трябва да знаете това.
— Феднага, щом достатъчен брой испански фойски бъдат струпани през профлака — отвърна фламандецът. — Трябфа сфърши незафисимостта на Дариен.
— А малката графиня?
— Зная, че господин маркизът дал запофед един галеон да я отфеде след няколко седмици до залифа Дафид, за да спести дългото и трудно пътуфане по суша.
— Как се нарича галеонът?
— Сан Хуан.
— Дон Барехо — обърна се към него Бутафуоко, — запомнете името на този галеон.
— Ще го закова в главата си с гвоздей, дълъг колкото сабята ми — отвърна гасконецът.
— Сега да оставим на мира тези мъже — отново заговори буканиерът. — Вече знаем повече, отколкото се надявах… Елате, приятели.
Всички се събраха в кухнята.
— Военният съвет открива своето заседание — произнесе дон Барехо. — Има думата господин Бутафуоко, избран единодушно за председател.
— Аз ще бъда кратък — започна буканиерът. — Сега не бива да губим време. Трябва да се присъединим в Тарога към Равно дьо Люсан и неговите флибустиери, за да спрем кораба, който ще отведе малката графиня ди Вентимилия до залива Давид. Без сеньоритата сме безсилни да сторим каквото и да било.
— Всички сме готови — отбеляза Мендоса.
— Трябва да намерим начин да предупредим сеньоритата — каза Бутафуоко.
— О, с това ще се заема аз — заяви дон Барехо.
— Внимавай да не те хванат.
— С моите крака!… Обзалагам се, че дори краката на оръженосците на маркиза не могат да се мерят с тях. Оставете тази работа на мен и аз ви гарантирам, че още преди да мръкне, малката графиня ще получи известие от нас, а ние от нея… Господин Бутафуоко, ще приготвите ли една бележчица! Моливът ми е на ваше разположение.
— Аз пък имам лист — отвърна буканиерът.
— Междувременно ще трябва да наемем една каравела, за да стигнем до флибустиерите в Тарога… Ти, Вандое, познаваш много моряци, нали?
— Работата няма да бъде трудна — отвърна собственикът на странноприемницата, — само не зная как ще напуснете пристанището. Испанците са станали прекалено любопитни, тъй като Равно дьо Люсан дебне откъм Пасифика и нито един платноход не може да отплава без специално разрешение или друга някаква препоръка.
— Гръм и мълнии! — възкликна гасконецът. — Но нали наши пленници са Пфиферо и синът на знатния испанец. Те положително имат карти, които им дават широка свобода на действие от името на маркиз ди Монтелимар. Нека да завербуваме тези негодници, като им обещаем част от наследството на Великия Качико дел Дариен. По-късно ще имаме грижата да ги хвърлим на акулите в Тихия океан.
— Чудесно — отвърна Бутафуоко, който вече бе написал няколко реда на един лист хартия, откъснат от малък бележник. — Трябва да напуснем Панама още тази вечер: ще трябва да се оправите, както можете.
— Обещавам да ви докажа на какво са способни гасконците, когато пожелаят… — отвърна дон Барехо. — Риос, вземи каручката и откарай бъч вата в кръчмата. Вече е светло и няма да ни се наложи да се разправяме с дръзки пияници… До довечера, приятели, до залез слънце.
И като наметна върху ризницата тъмната си пелерина и нагласи сабята си на кръста, той излезе от къщичката, придружен от якия кастилец, който не бе забравил да вземе огромната си тояга.
След като си пробиха път сред тълпата от търговци и корабособственици, двамата се запътиха към центъра на града, където се издигаха най-величествените дворци, сред които бе и палата на маркиз ди Монтелимар. Вървяха донякъде заедно, после се разделиха.
— Кажи на сестра си, че ще се видим довечера, но нека се подготви за кратка раздяла с мен — заръча гасконецът.
— Добре — отвърна просто якият кастилец и се отдалечи с каручката си.
Дон Барехо прекоси няколко улици, докато излезе на широк площад, покрай който се издигаха красиви сгради.
От всички врати излизаха готвачи, прислужници, ратаи и метиси за утринните покупки.
Дон Барехо засука леко посивелите си мустаци, накриви шапката си със забученото на нея перо, разтвори наметката си, за да се вижда добре ризницата му, която почти бе излъскал, както и дръжката на страшната му сабя, и започна важно да се разхожда пред една голяма сграда, на чийто фронтон изпъкваше гербът на маркизите ди Монтелимар.
Вече се разхождаше от четвърт час, когато видя да излиза от къщата пъргава като птичка красива мулатка с голяма кошница в закръглената си ръка. „Тъкмо това ми трябва! — си каза гасконецът. — Ей сега ще уловя моята рибка!“