4. По Тихия океан
Въпреки дългите си крака на младини дон Барехо бе голям покорител на женските сърца, затова сега не се и съмняваше в успеха на своите намерения.
Като съгледа красивата мулатка, той ускори крачките си и малко след това вече я следваше.
— Е-хей, закъде бързате, красавице? — подвикна й той.
Мулатката се обърна, погледна гасконеца, после сякаш очарована било от войнствения му вид, било от блясъка на ризницата му, отговори:
— За пазара, кабалеро .
— Наричай ме графе, защото баща ми е знатен испанец.
— Да, господин графе.
— Ти на служба при маркиз ди Монтелимар ли си? — попита дон Барехо, като се изравни с нея.
— Да, господин графе.
— Мога ли да ти предложа нещо? Тази сутрин е хладна и една хубава чаша мескал не ще навреди нито на мен, нито на теб.
— О!… Господин графе!… — възкликна мулатката.
— В добавка ще има и куп лъскави пиастри — продължи хитрият гасконец.
— Какво искате от мен, господин графе? — попита мулатката, изненадана от факта, че разговаря с такъв благородник. — Господин графе — продължи тя, — аз съм само една бедна слугиня мулатка, която никога не се е доближавала до хора от такъв висок ранг.
— Е добре, аз съм този, който те допуща до себе си — отвърна дон Барехо, като постави гордо лявата си ръка на дръжката на сабята. — Как се казваш?
— Карменсита.
— Хубаво име, гръм и мълнии!
Точно в този момент минаваха покрай някаква кръчма. Гасконецът хвана за ръка красивата мулатка и я завлече вътре. После поръча мескал и наети.
— Господин графе… — опита се да се обади готвачката на маркиза.
— Тук можеш да ме наричаш ти просто Диего — прекъсна я дон Барехо. — Синовете на знатните испанци понякога трябва да запазят инкогнито.
Взе каната, напълни чашите, а после галантно поднесе пастите на красивата мулатка
— Слушай, скъпа — й каза той, като почти зашепна. — Искаш ли да спечелиш десет пиастри?
— Не печеля толкова дори за цял месец, господин…
— Диего ти казах. Тогава ще прибавим още десет и така ще станат двайсет.
— Какво трябва да направя, за да спечеля сумата, която ми обещавате? — попита мулатката, като едновременно хрускаше с прекрасните си зъби пастите и ги поливаше с многобройни чаши мескал.
— Само да отговориш на въпросите ми — отвърна гасконецът.
— Тогава можете да ме разпитвате до довечера.
— Знаеш ли дали преди два дни в двореца е била доведена красива мургава сеньорита?
— Да, господин Диего. И тъкмо аз се грижа за храната й.
— Гръм и мълнии! Това се казва да имаш късмет!… И добре ли я пазят?
— Винаги има по двама алебардисти пред вратата й.
— Но ти можеш да влизаш свободно, когато искаш, нали?
— Да, господин Диего.
— Виждаш ли, скъпа моя, аз съм лудо влюбен в тази сеньорита и тя също много ме обича, но баща ми застана между нас и направи тъй, че маркиз ди Монтелимар да я отвлече.
— О!…
— Трябва да ти възложа нещо, което на мен ще струва двайсетте пиастри, а на теб никакво усилие — каза гасконецът, като измъкна от джоба си листчето, дадено му от Бутафуоко. — Ще трябва само да й го предадеш, без някой да те види.
— Това е много лесно.
— Сеньоритата ще ти даде друго листче, което ще ми донесеш тук, преди да залезе слънцето. А сега ето ти първите десет пиастри; останалите десет ще получиш, като свършиш работата. Доволна ли си, моя хубава Карменсита?
— Много сте щедър, господин графе.
— Е като граф — отвърна гасконецът усмихвайки се. — Е, хайде, хапни за последен път от тези пастички и веднага тръгвай. Не бива маркизът да се усъмни в нещо.
— Гръм и мълнии! — промърмори гасконецът, когато остана сам, и потри доволно ръце. — Дори и сред слугите има добри хора… Е хайде, да тръгвам, за да прекарам последния си ден с Панкита, защото утре сигурно няма да сме вече в Панама.
Хвърли на масата една пиастра и без да дочака рестото, си тръгна сред поклоните на келнерите, изненадани от тази щедрост.
Дон Барехо влезе в кръчмата си към обед точно в момента, в който Панкита и Риос сядаха да обядват.
— Наздраве и добър апетит на компанията! — извика той и свали наметката си.
— А, ти ли си най-сетне!
— Мислеше, че е някой друг ли, Панкита! Зле ли вървят нещата? Моята кръчма се е превърнала в пустиня.
— Тази проклета бъчва е изплашила всички — отвърна кръчмарката. — Видели са я да я изнасяме снощи и да я връщаме тази сутрин в квартала и се носи слухът, че нощем ходиш да давиш призраците, които ловиш в избата.
Гасконецът се разсмя гръмко.