— Никога не съм смятал, че съм толкова способен — каза той. — Искаш ли един съвет, Риос? Иди и хвърли в морето тази проклета бъчва, която заплашва да се превърне в нашето разорение. Когато видят, че вече не я връщаш, ще помислят, че демончетата, дяволчетата, призраците и духовете са си отишли, и пак ще започнат да идват в „Ел Торо“, за да пият хубавото вино херес. Е, хайде, нека обядваме за последен път заедно, жено.
— Как, заминаваш ли?
— Вече от три дни ти го повтарям.
— И къде отиваш?
— При индианците, за да приберем наследството на Великия Качико дел Дариен. Скъпа моя, ще се върна с цяла планина злато и ще отворим превъзходен хотел, такъв, какъвто не е имало досега в Панама.
— А ако те убият?
— Кой? Да убият дон Барехо? Гасконците не се оставят да ги убият, скъпа моя, запомни това. А и когато са с мен Мендоса и Бутафуоко, можем да бъдем спокойни. Но… да похапнем, стига толкова приказки за сега. Устата ми е почти суха.
Той се нахрани в добро настроение, а после цял следобед заедно с Риос подрежда избата. Надвечер затъкна пистолетите си и се обърна към Панкита, която го наблюдаваше учудено:
— Сбогом, женичке, пак ставам гасконецът от доброто старо време.
— И колко ще отсъствуваш?
— Кой знае? Това може да предскаже само душата на Великия Качико дел Дариен.
Прегърна я пламенно, стисна ръката на шурея си и с бързи стъпки много скоро се озова в странноприемницата, където го очакваше мулатката. Девойката вече бе пристигнала и си хапваше пастички и пиеше мескал, уверена, че щедрият й приятел не ще се остави да го молят, за да плати сметката.
— Е, Карменсита? — попита гасконецът, като я прегърна.
— Изпълних всичко, господин графе.
— Чудесно! Ти си цял бисер!… А бележката?
— Предадох я на сеньоритата.
— А тя не ти ли предаде нещо за мен?
— Друга бележка — отвърна мулатката и измъкна от корсета си от перкал10 малък плик.
Гасконецът го грабна, отвори го, проследи с очи текста, промърмори неразбираеми думи, за да не го заподозрат, че е неграмотен, после го мушна в джоба си. Постави пред мулатката останалите десет пиастри, изпи една-две чаши мескал, плати сметката и стана.
— Пак ще се видим, красавице. Кажи на сеньоритата, че всичко е наред. Сбогом, и бъди благоразумна!
Когато стигна до пристанището, нощта вече бе паднала и оръдието бе дало сигнал за преустановяване на всякакво отплаване.
Свари Бутафуоко и Мендоса много заети. Бяха купили аркебузи, пистолети, муниции и ги опаковаха.
— Ето отговора на сеньоритата, господин Бутафуоко — заяви гасконецът, като връхлетя в къщичката като хала.
Бутафуоко бързо отвори плика с бележката на малката графиня ди Вентимилия и го прочете на един дъх.
— Нашите пленници са казали истината — потвърди той. — След осем или десет дни маркизът ще я качи на борда на кораба „Сан Хуан“, за да я отведе до залива Давид заедно с челния отряд на експедицията.
— За всички мълнии на Бискай! — извика Мендоса. — Едва ще ни стигне времето да съберем флибустиерите на Равно дьо Люсан.
— Остава само да отплаваме, защото вече всичко е готово — отвърна Бутафуоко. — Утре сутринта вече ще сме доста далеч от Панама.
— Тръгваме ли? — попита гасконецът.
— Днес Вандое заедно с фламандеца е наел малка каравела, която, както се казва, трябва да ни отведе в Калифорния, но когато излезем в открито море, ще я насочим, накъдето искаме.
— Колко души има на борда й?
— Шест заедно с капитана.
— Ако се опитат да нахалстват, с четири удара на сабята ще изравним броя — каза гасконецът. — Кой ще дойде с нас?
— Твоят приятел Пфиферо и синът на знатния испанец — отвърна Мендоса. — Вече са решили да напуснат маркиз ди Монтелимар и да се присъединят към нас.
— На борда ли са вече?
— Да.
— С Вандое ли?
— Той си има странноприемницата, скъпи дон Барехо, и изобщо не иска да знае за приключения.
— Да тръгваме! — се намеси в този момент Бутафуоко, който бе приключил с пакетите.
— Е, господине, не сте помислили само за едно?
— За какво, дон Барехо?
— Че оръдието гръмна и излизането от пристанището за всички плавателни съдове е забранено.
— Но не и за тези, които имат на борда си таен агент на маркиз ди Монтелимар — отвърна Бутафуоко. — Помислили сме за всичко и тази нощ ще напуснем Панама.
— Щом е така, можем вече да започнем приключенския си живот — заяви дон Барехо.
Взеха пакетите, съдържащи оръжия и муниции, затвориха вратата и се отправиха към насипа, пред който леко се поклащаше във водите малка 100-тонна каравела. Двете латински платна и квадратните на фокмачтата бяха спуснати. Започваше отново да вали, но океанът не ревеше вече така гневно и свеж бриз духаше откъм сушата. Господин Арнолдо бе първият, който посрещна тримата страшни авантюристи с благото „топър фечер“.