— Не! — отвърна кръчмарят.
Френският благородник избухна в смях, който още повече разгневи войнствения кръчмар.
— Гръм и мълнии!… — извика. — Но за кого ме вземате? Знаете ли, че аз съм гасконец?
Вторият посетител засука мустаците си, облакъти се на масата и го погледна насмешливо.
— Колко са смешни тези гасконци! — каза.
Дон Барехо, собственик на кръчмата „Ел Торо“2, дребен гасконски благородник, избухна като бомба.
— Да ме наричаш смешник!… И искаш да пиеш от виното ми?… Аз ще си наточа от твоята бъчва! Панкита! Сабята ми!
Вторият посетител отново избухна в смях, по-бурен от предишния, който разяри кръчмаря.
— Сигурно искаш да те убия — извика дон Барехо.
— Ставаш все по-смешен, приятелю.
— Е, стига толкова, пор Диос3! Върви си, или ще те убия като бясно куче. Панкита, донеси ми сабята.
— Жена ти сякаш никак не бърза да види кръвта ми — изрече непознатият, като гледаше втренчено кръчмаря; после, като се обърна към първия посетител, попита: — Не ви ли се струва, господине, че си е все същият този бесен гасконец? Дори и женитбата не го е променила.
Тези думи бяха произнесени малко по-различно от останалите. Дон Барехо, впечатлен от акцента, постоя известно време колебливо, после се хвърли към новодошлия и го притисна силно в прегръдките си, като викаше:
— Гръм и мълнии!… Баскът Мендоса! Дясната ръка на сина на Червения корсар!
— Толкова ли време ти трябваше, за да ме познаеш? — отвърна бискаецът4 като на свой ред го прегърна.
— Минаха шест години, скъпи приятелю.
— Но ти си все същият. За малко да ми разпориш корема с прословутата си сабя.
— Гръм и мълнии!… Но ти ме накара да изляза от кожата си.
— Направих го нарочно, за да проверя дали моят гасконец е все още гасконец.
— Хитрец такъв… Съмняваше ли се? — извика дон Барехо и отново го прегърна. — Но какво правиш тук? Откъде идваш? Кой добър вятър те довея в кръчмата „Ел Торо“?
— Не бързай толкова, скъпи приятелю — отвърна баскът. После, като му посочи френския благородник от Долна Доара, попита: — А онзи господин там, познаваш ли го?
Дон Барехо погледна към господина. После неочаквано се втурна към масата с протегнати ръце, викайки:
— Гръм и мълнии!… Господин Бутафуоко!
Известният буканиер на маркиза ди Монтелимар се надигна с усмивка и сърдечно стисна протегнатите към него ръце.
— Значи остаряваме, дон Барехо, щом не можем да познаем приятелите си?
— Това е от брачния живот — каза Мендоса, като се разсмя. Но храбрият гасконец изобщо не го чу, тъй като се бе втурнал към тезгяха, викайки с пълно гърло:
— Панкита! Панкита! Донеси от избата най-хубавото вино и остави на мира сабята. — После се върна към масата и попита: — Но защо сте отново тук след толкова години? Как е граф Вентимилия? А маркиза ди Монтелимар? Откъде изникнахте? Сан доминго е доста далеч от Панама?
— Тихо — каза Мендоса, като кимна към метисите.
— Какво? — попита гасконецът.
— Може ли да ги отпратиш? — Ако не си отидат с добро, ще ги изгоня с ритници — закани се страшният кръчмар.
Той се запъти към масата, където метисите пиеха спокойно, и като им показа вратата, рече:
— Жена ми е зле и има нужда от почивка. Тръгвайте си веднага, без да плащате. Черпя ви с мескала, който изпихте.
Метисите се спогледаха изненадани, но станаха и си тръгнаха, без да протестират, макар навън дъждът да продължаваше да се лее.
— Жено — каза дон Барехо, — имам високата чест да ти представя господин Бутафуоко, един истински френски благородник, и този стар приятел Мендоса, когото вече познаваш. Можеш да ги прегърнеш. Не ревнувам от тях. Панкита остави панера и залепи четири звучни целувки по бузите на приятелите на съпруга си.
— А сега, жено, затвори и залости вратата добави кръчмарят. — Днес повече няма да приемаме никого, защото имаме празник в къщи.
— Да, Пепито.
Междувременно Мендоса бе погледнал към вратата.
— Пиявицата… — каза, като се обърна към Бутафуоко. — Панкита, не затваряйте вратата, чакаме още един приятел.
— Кой е той? — попита дон Барехо.
— Все още не знаем, но по начина, по който изопачава думите, мисля, че е фламандец. Откакто сме пристигнали в Панама, този тайнствен човек се е залепил за нас и ни следва навсякъде.
— Струва ми се, че е шпионин — каза Бутафуоко.
— Мислиш ли, че ще дойде тук?
— Разбира се, приятелю. Дон Барехо се приближи до вратата.
Точно в този момент тайнственият човек застана на прага на кръчмата и погледна вътре.
— Ето го — каза Бутафуоко.
Загадъчният човек, от когото се стичаше вода, направи няколко крачки напред, свали меката си филцова шапка, украсена със старо перо, и каза: