— И стига толкова, господин брадатко! — допълни гасконецът, като сграбчи сабята си.
Капитанът позеленя.
— Но кои сте вие в края на краищата? — попита заеквайки.
— Не си правете труд да узнаете кои сме и какви са ни намеренията — отвърна Бутафуоко. — Казвам ви само, че докато сме на борда на вашата каравела, няма защо да се боите от флибустиерите.
Капитанът се канеше да отвърне нещо, когато се намеси Арнолдо.
— Подчинете се на тези господа! — заповяда той. — Тофа е запофед на маркиз ди Монтелимар. Аз отгофарям за фсичко.
— Щом е така, тогава можем да тръгнем дори и за ада. Да видим дали господин маркизът ще дойде да ни защити, когато пиратите ни нападнат.
— Е стига толкофа! — отсече Арнолдо.
След като се консултира с хората си, капитанът отново насочи каравелата на запад. Междувременно с изгрева на слънцето вятърът бе отслабнал дотолкова, че скоростта на каравелата не надвишаваше два възла.
По обед тримата смелчаци, които вече се считаха за господари на малката каравела, изискаха властно обеда си. Капитанът и моряците бяха започнали да се страхуват от тримата дръзки мъже и не посмяха да им откажат.
През целия ден каравелата продължи да плава на запад, като измина едва двадесетина мили, но веднага, щом залезе слънцето, бризът се усили, ускорявайки и скоростта на таратайката.
Тримата авантюристи се навечеряха спокойно, после Бутафуоко и гасконецът се оттеглиха в кабината, предназначена за тях, докато баскът застъпваше на своята първа вахта с чифт пистолети, затъкнати на колана, и вярната му сабя.
Бяха изминали два часа, без баскът да забележи нещо необикновено, когато, поглеждайки към носа на каравелата, му се стори, че вижда фламандецът да разговаря поверително с капитана. Подозрителен по характер, той почувствува, че тези двамата положително кроят нещо, и се убеди в това, като ги видя да изчезват през люка на носа.
Той стана, почисти лулата си, хвърли последен поглед към океана и извика силно:
— Ей, кормчията, лека нощ; и аз отивам да си почивам.
После се спусна през люка на носа, но вместо да влезе в кабината, където хъркаха гасконецът, Бутафуоко и мнимият син на знатен испанец, отвори тихо вратата, която водеше към трюма, пълен с празни бъчви.
Веднага го ослепи светлината, струяща от един фенер, движещ се бавно по бакборда.
Двама души се движеха, стигнаха почти до средата на трюма, после вдигнаха две големи бурета, поставиха ги върху съседните и се мушнаха в празното пространство.
— Ето тук е — каза капитанът.
— Много парут? — попита веднага Арнолдо.
— Петдесет ливри.
— Ще стигнат ли?
— Не ще остане цяла нито една дъска.
— И нито един от тези измамници? — Надявам се. — Имате фитил?
— Вече сме го сложили.
— Колко фреме ще продължи?
— Поне десет минути. — Ще има фреме да избяга с лодката?
— Ще трябва само да изтеглим въжето, защото каравелата я влачи на буксир. Вече наредих за занесат там храна и гребла.
— Фече палите!
Мендоса вече знаеше повече, отколкото му бе необходимо. Уплашен, той отстъпи бързо назад и се втурна в кабината на гасконеца и Бутафуоко.
— Бързо, бързо, ставайте веднага, без да губите нито минута! — зашепна той, разтърсвайки ги силно.
— Нападат ли ни? — попита гасконецът, като скочи веднага от койката.
— Следвайте ме, без да вдигате шум, и не ме питайте за нищо — отвърна Мендоса. — Идвайте, господин Бутафуоко, ако ви е скъпа кожата.
Както при всички каравели и галеони, на борда в кърмовата част имаше широк отвор, където понякога поставяха малко оръдие. Мендоса поведе приятелите си натам, после им каза:
— Спускайте се в морето, без да се колебаете.
Бутафуоко и гасконецът, впечатлени от развълнувания глас на баска, не поискаха никакво обяснение. Прехвърлиха се през отвора и се спуснаха в пенещите се води на килватера. След миг и Мендоса беше вече във водата.
И точно тогава лодката, която следваше каравелата, теглена от около тридесетметрово въже, се изравни с тях. Мендоса и Бутафуоко се хванаха за единия борд, а дон Барехо, който бе по-тежък и по-висок, за другия, после без усилия се прехвърлиха в лодката.
— Отрежи въжето — заповяда баскът.
Гасконецът разбра, че става нещо страшно, и се подчини.
— А сега на греблата! Гребете с все сила, ако искате да се спасим. Лодката заплава в обратна посока. Едва бяха изминали петдесет-шестдесет метра, когато на малкия платноходен кораб отекна вик.
— Проклятие! Лодката е изчезнала! Загубени сме!