Но сякаш рибитечук съвсем нямаха намерение да опитат острието и върха на сабите, защото упорито се държаха под водата. От време на време само някоя от тях се втурваше към лодката, блъскаше в нея голямата си и силна глава и тутакси минаваше от другата страна на кила, без да даде възможност на тримата фехтовчици да я засегнат.
Внезапно една фосфоресцираща ивица се приближи с мълниеносна бързина към лодката. Дон Барехо сграбчи сабята си с две ръце и нанесе такъв удар, способен да разцепи дори и скала. Широкото острие този път се заби в гърба на рибатачук, като отряза тръбните й перки. Хищникът се обърна по гръб и се нахвърли върху лодката, като се опита да я захапе за борда. Сабята се стовари върху муцуната му и я разцепи в същото време, когато Мендоса и Бутафуоко забиваха сабите си от двете му страни.
Рибатачук отскочи и се показа почти наполовина над повърхността, после изчезна към дълбините на океана. Но много скоро други фосфоресциращи линии закръстосваха пред лодката.
Хищниците искаха да отмъстят за другаря си.
Лодката, блъскана от всички страни, подскачаше и се люлееше, сякаш над океан внезапно се бе разразила буря.
Рибите яростно връхлитаха върху нея, като сипеха удари с опашките си, способни да разбият старата й обшивка; после се плъзгаха под кила, като се мъчеха да го повдигнат.
Бутафуоко, Мендоса и гасконецът, развълнувани не по-малко от внезапната атака на тези чудовища, раздаваха яростни удари, които не винаги биваха напразни.
Вече от петнадесет минути се биеха жестоко, когато отекна пушечен изстрел и една рибачук, улучена от куршума на безпогрешен стрелец, подскочи и се показа повече от половината над кървавата пяна, а после се изви и потъна с главата надолу. Почти в същия миг последваха още два изстрела и още две риби ги сполетя същата участ.
Бутафуоко хвърли бърз поглед към ларгото. Една голяма пирога, сякаш внезапно изникнала от морето, с около дванадесетина мъже на борда с огромни шапки, изплетени от палмови листа, гребяха с все сила, за да им се притекат на помощ.
Четирима от тези непознати спасители, които вероятно бяха превъзходни стрелци, стреляха непрекъснато по хищниците, без да пропуснат целта.
Бутафуоко нададе силен вик:
— Флибустиерите!
— Гръм и мълнии! Най-после и съвсем навреме! — възкликна гасконецът, като замахна за последен път.
Пет минути по-късно тримата авантюристи, избягнали като по чудо ужасната смърт, се прехвърлиха в пирогата на пиратите и се намериха в прегръдките на Равно дьо Люсан.
Въпреки шестте години, които бе прекарал на островите сред постоянни битки, тревоги и безкрайна мизерия, Равно дьо Люсан бе запазил неизменното разположение на духа си на френски благородник, така че начинът, по който посрещна Бутафуоко, Мендоса и гасконеца, бе от най-сърдечните.
— Сърцето ми подсказваше — каза им той, след като вече се бяха качили на пирогата и той ги бе прегърнал, — че един ден в някой от краищата на света ще ви видя отново. Жалко, че граф ди Вентимилия не е с вас. Бих бил щастлив да го видя отново!
— Скъпи мой — отвърна Бутафуоко, — той е прекалено щастлив с маркиза ди Монтелимар и сигурно няма да напусне прекрасния си замък. Но ако не е дошъл той, то сме довели сестра му.
— Кого? — попита Равно с изумление. — Внучката на Великия Качико дел Дариен? И къде е тя сега? Не я виждам сред вас.
— Ако беше при нас, нямаше да ни видиш толкова скоро.
— Обясни ми по-добре, Бутафуоко.
— Дойдохме тук, за да поискаме подкрепа от флибустиерите на Тихия океан и да освободим още веднъж сеньорита Инес ди Вентимилия.
— За бога! Да не би да са я отвлекли?
— Маркиз ди Монтелимар отново ни я измъкна.
— Значи той е лудо влюбен в тази девойка?
— В нейните несметни богатства, мой скъпи Равно. Ти не знаеш ли, че Великия Качико дел Дариен е мъртъв?
— Но как искаш нещата, които стават от другата страна на провлака, да стигат до нас, като живеем изолирани от света? Значи сеньоритата е доплавала до Америка, за да отиде в Дариен и прибере приказните богатства на дядо си?
— И както виждаш, нямаше късмет, защото едва пристигна в Панама и попадна в ръцете на неприятеля си, който с невероятно търпение от години се стреми да сложи ръка на тези богатства под предлог, че именно той е отгледал малката графиня и я е издържал в своята къща в продължение на шестнадесет години.
— И сега тя е в Панама, така ли?
— Да, приятелю.
— Е добре, ти идваш в много лош момент, скъпи Бутафуоко. Флибустиерите, които имаха кораб, се отправиха на юг и ние останахме само двеста осемдесет и пет души, с немалко болни, които ще бъдем принудени да изоставим. А най-лошото е, че всичките ни пироги са разнебитени. Как мога да хвърля тази орда от обезсърчени хора срещу Панама, която днес е почти непревземаема? Отдавна отминаха добрите времена на Морган.